Както и да е, днес бях голям карък. Системата, която обикновено действа, днес не проработи. Боговете разбъркват картите. Времето умира и ти си глупак. Но времето е създадено, за да си го губим. Какво друго да правим с него? Не можеш винаги да хвърчиш с пълна пара. Има застои и подеми. Издигаш се, после падаш в черна яма. Имате ли котка? Или котки? Те спят, човече. Могат да спят по двайсет часа на ден и пак са красиви. Те знаят, че няма повод за ентусиазъм. Чакат следващото хранене. От време на време убиват някое животинче. Когато нещо ме мъчи, гледам някоя или няколко от котките си. Имам девет. Просто гледам как някоя спи или придремва и се успокоявам. Писането също е котка за мен. То ме кара да приема нещата. Успокоява ме. Поне за известно време. После жиците ми пак дават на късо и трябва да започна отначало. Не мога да разбера писателите, които се отказват да пишат. Как се успокояват?
Е, на хиподрума днес беше скучно, убийствено скучно, но сега съм отново вкъщи и утре пак ще отида там, най-вероятно. Как издържам ли?
От една страна е рутината, силата, в чиято власт се намират повечето от нас. Всеки ден ходим на едно и също място, всеки ден правим едно и също нещо. Обучени сме от самото начало. Измъкваш се, излизаш. Може би навън има нещо интересно. Каква глупава илюзия. Както, когато забърсвах жени по баровете. Мислех си – може би това е тя. Още една рутинна дейност. Да, дори докато се чукахме, аз си мислех – поредната рутинна дейност. Правех каквото се очакваше от мен. Чувствах се смешно, но въпреки това продължавах. Какво друго бих могъл да направя? Ето какво – трябваше да спра. Трябваше да изпълзя от леглото и да кажа:
– Слушай, сладур, гледай колко сме смешни. Ние сме само инструменти на природата.
– В какъв смисъл?
– В смисъл... гледала ли си как две мухи се чукат или нещо такова?
– ТИ СИ ЛУД! МАХАМ СЕ!
Ако можехме да се вгледаме твърде внимателно в себе си, сигурно щяхме да спрем да живеем, да спрем да правим каквото и да е. Като мъдреците, които само седят на някоя скала и не помръдват. Не съм сигурен дали и това е много умно. Те отхвърлят очевидното, но нещо ги кара да го отхвърлят. В известен смисъл те са "самотно мухочукане". Няма спасение, с действие или бездействие. Просто трябва да признаем, че няма изход – с всеки ход сме мат.
И така, днес беше лош ден на пистата и имам лош дъх в душата. Утре обаче пак ще отида. Страх ме е да пропусна. Защото, когато се прибера, думите, пълзящи върху този екран, наистина са обаятелни за измъчения ми задник. Правя го така, че да мога пак да се върна. Разбира се, разбира се. Това е номерът. Нали?
23.06.1992
00:34
През последните години съм написал може би повече и по-хубави неща, отколкото през кой да е друг период от живота си. Като че ли след пет десетилетия най-после съм се научил да го правя. През последните два месеца обаче чувствам умора. Главно физическа, но също и душевна. Може би започвам да сдавам багажа. Ужасна мисъл, разбира се. Идеално би било, ако можех да продължа до смъртта си, а не постепенно да изтлея. През 1989-а се преборих с туберкулозата. Тази година си направих операция на окото и още не се знае какъв ще е резултатът. Проблеми с десния крак, глезена, стъпалото. Дреболии. Някое и друго злокачествено петънце върху кожата. Смъртта е по петите ми и ми го показва. Аз съм просто един старец. Е, не успях да се напия до смърт. За малко да го направя, но не стана. Сега трябва да живея с това, което е останало.