Върнах се на моята маса. На съседната седяха трима мъже и едно дете. На всяка маса имаше малък телевизор, но те бяха надули звука ЯКО. Хлапето гледаше някаква комедия и мъжете постъпваха много добре, като му позволяваха. То обаче изобщо не гледаше, не слушаше, само седеше и подмяташе някаква намачкана хартийка. Целеше с нея чашите, после я вкара в своята. В някои от чашите имаше кафе. Мъжете обаче си приказваха. Боже мой, телевизорът дънеше ЯКО. Помислих да направя забележка на мъжете, да ги помоля да го намалят, но те бяха чернокожи и щяха да кажат, че съм расист. Станах и отидох при гишетата за заявяване на залозите. Нямах късмет, попаднах на бавна опашка. Отпред някакъв старец се моткаше. Беше разпънал фиша и програмата си пред гишето и много се колебаеше какво да направи. Сигурно живееше в старчески дом или някоя лудница, но го бяха пуснали да погледа състезанията. Е, в това нямаше нищо незаконно, а и не е забранено да си изкуфял. Въпреки това беше мъчително. "Бога ми – помислих си, – защо трябва да търпя това?" Бях запомнил как изглежда темето му, ушите му, дрехите му, кривият му гръб. Конете наближаваха финала. Всички от опашката крещяха. Той сякаш не ги чуваше. После, изтерзани, забелязахме как бавно посяга към портфейла си. Бавно, като на забавен каданс. Отвори го и погледна вътре. Бавно бръкна. Не искам да описвам повече. Накрая плати и касиерът бавно му върна рестото. Старецът се изправи, погледна парите и фишовете си. Обърна се пак към касиера и каза:
– Не, аз исках точен резултат за шеста и четвърта пътека, не това...
Някой от опашката се разпсува. Отказах се. Конете пресякоха финиша и аз отидох в тоалетната.
Когато излязох, келнерът ми беше приготвил сметката. Платих, оставих му 20 процента бакшиш и му благодарих.
– До утре, амиго.
– Може би.
– Със сигурност ще си тук – отговорих.
Гонките продължаваха. Заложих предварително на деветата и си тръгнах. Десет минути преди закриване на залаганията. Качих се в колата и потеглих. До входа на паркинга откъм Сенчъри Булевард имаше спряна линейка, пожарна и две полицейски коли. Челен сблъсък. Навсякъде имаше стъкла, двете коли бяха смачкани. Някой бързал да влезе, а друг – да излезе. Комарджии.
Заобиколих катастрофата и завих наляво по Сенчъри.
Още един убит ден, застрелян в главата и погребан. Събота следобед в ада. Включих се в движението с всички други.
15.09.1992
01:06
Днес нещо нямам вдъхновение. Мисля, че ме е ухапал паяк. На три места. През нощта на 8 септември забелязах три големи червени пъпки на лявата си ръка. Около девет часа. Леко болезнени при докосване. Реших да не им обръщам внимание. След петнайсет минути обаче ги показах на Линда. През деня беше ходила в спешното на болницата. Нещо я ужилило по гърба. Сега, след девет, никой не работеше освен спешното отделение на местната болница. Ходил съм само веднъж преди – бях паднал пиян върху горещата камина. Не направо в огъня, а върху нагорещената повърхност, но бях само по гащи. Сега това. Тези пъпки.
– Сигурно ще изглеждам като глупак, ако отида само за това. Там има хора, ранени при катастрофи, боеве с ножове, престрелки, опити за самоубийство, а аз ще се появя само с три червени пъпки.
– Не искам утре да се събудя до мъртъв съпруг – заяви Линда.
Помислих си петнайсетина минути, накрая се съгласих:
– Добре, да тръгваме.
В спешното беше тихо. Жената на регистрацията говореше по телефона. Явно говореше от известно време. След малко затвори.
– Да?
– Мисля, че ме е ухапало нещо. Може би трябва да ме види лекар.
Казах ѝ името си. Бях в компютъра. Последно посещение – за туберкулоза.
Вкараха ме в някакъв кабинет. Сестрата направи обичайните неща. Кръвно. Температура.
Лекарят дойде. Погледна пъпките.
– Вероятно са от паяк. Те обикновено хапят по три пъти.
Сложи ми инжекция за тетанус, предписа ми антибиотик и бенадрил.
Отидохме в денонощната аптека да вземем лекарствата.
На всеки дванайсет часа трябваше да вземам 500 милиграма дурицеф. Бендарила – на четири-шест часа.
Започнах. Ето това е причината. След един-два дни започнах да се чувствам, както когато вземах антибиотици за туберкулозата. Само че тогава бях толкова отслабнал, че едва ходех по стълбите, трябваше да се изтеглям по парапета. Сега просто ми се гадеше и главата ми сякаш беше празна. Болно тяло, празен мозък. След три дни седнах на компютъра да видя дали нещо ще излезе от него. Просто седях. Така трябва да е, помислих си, когато музата окончателно те изостави. На седемдесет и две има реална опасност да те напусне. Способността да пишеш. Обхвана ме страх. Не заради славата. Не заради парите. За мен. Бях разглезен. Нуждаех се от освобождаването, от забавлението, от изпускането на парата чрез писане. Чувството за сигурност. Проклетата работа. Миналото не значеше нищо. Репутацията не значеше нищо. Единственото важно нещо бе следващото изречение. Ако то не дойдеше, значи бях мъртъв, въпреки че теоретически бях жив.