Вече двайсет и четири часа не вземам антибиотици, но мозъкът ми още е като парализиран, болен. Пиша без вдъхновение, без хазарт. Лоша работа.
Утре ще отида при нормален лекар да видя дали трябва да вземам още антибиотици. Пъпките още стоят, макар и понамалели. Кой знае какво ме чака?
О, да, точно когато си тръгвах, любезната дама от регистрацията започна да приказва за ухапвания от паяци:
– Да, имаше едно момче, около двайсетте. Беше го ухапал паяк и сега е парализирано от кръста нагоре.
– Наистина ли?
– Да. Пък имаше един друг случай, дето един младеж...
– Няма значение – прекъснах я, – трябва да си ходим.
– Добре. Приятна вечер.
– Подобно.
06.11.1992
00:08
Тази вечер се чувствам отровен, смачкан, употребен, износен до кокал. Не е само заради старостта, но сигурно е свързано с нея. Мисля, че тълпата, онази тълпа, Човечеството, което винаги ми е било трудно да приема, тази тълпа най-накрая ще ме победи. Мисля, че големият проблем е, че при всички тези хора всичко се повтаря. В тях няма нищо свежо. Няма дори малко чудо. Те просто ме изтощават, изтощават. Ако някой ден видя поне ЕДИН човек, който прави или казва нещо необикновено, това ще ми помогне да се спася. Но те са вкиснати, кирливи. Няма живец. Очи, уши, крака, гласове, но... нищо. Те се мумифицират, самозаблуждават се, преструват се на живи.
По-добре беше, когато бях млад, когато все още търсех. Скитах по нощните улици и гледах, гледах... комбинирах, мъчех се, търсех... и нищо не намерих. Но все още не бях осъзнал истината, пълната безнадеждност. Така и не намерих истински приятел. С жените – всяка нова ми носеше надежда, но само в началото. Доста рано се примирих, престанах да търся момичето на мечтите; просто исках някоя, която не е кошмарна.
А пък хората – вечно живите в литературата, в класическата музика – вече бяха мъртви. Това обаче ми помагаше, за известно време. Но когато живите и омагьосващи книги се изчерпаха, вече нямаше спасение. Класическата музика беше моята крепост. Слушах я главно по радиото, все още слушам. Винаги се изненадвам, дори сега, когато чуя нещо силно и ново, нечувано досега, а това ми се случва доста често. Докато пиша това, слушам по радиото нещо, което не съм чувал досега. Пирувам с всяка нота като човек, гладуващ за нов приток на кръв и смисъл, и ето, той идва. Удивлявам се колко много прекрасна музика е създавана, век след век. Сигурно е имало много велики хора в миналото. Не мога да го обясня, но съм голям късметлия, че имам това, че го чувствам, че се зареждам с него и го приветствам. Никога не пиша, ако не съм пуснал радиото на класическа музика, тя винаги е била неразделна част от работата ми. Може би някой някога ще обясни защо толкова много от енергията на Чудото се съдържа в класическата музика. Съмнявам се, че някога ще узная. До края на живота си ще се чудя. Защо, защо няма повече книги с такава сила? Какво не им достига на писателите? Защо добрите са толкова малко?
Рок музиката не ме зарежда. Бил съм на един рок концерт, главно заради Линда. Вижте колко съм добър, а? Както и да е, билетите ни бяха безплатни благодарение на солиста, който харесваше книгите ми. Сложиха ни във ВИП зоната с големите клечки. Един режисъор, бивш актьор, дойде лично да ни вземе със спортната си кола. С него имаше и един друг актьор. Това са талантливи творци, по техен си начин, и нелоши хора. Отидохме в дома на режисъора, там беше гаджето му, видяхме бебето им и после всички се натоварихме на някаква лимузина. Пихме, приказвахме си. Концертът беше на стадион "Доджър". Бяхме закъснели. Групата свиреше, дънеше яка музика. 25000 души. Имаше енергия, но беше за кратко. Беше доста опростено. Предполагам, че текстовете бяха добри, ако ги разбереш. Говореха за Причини, Морал, Любов, намерена и изгубена, и така нататък. Хората имат нужда от това – бунт срещу установения ред, срещу родителите, срещу нещо. Но тези преуспели музиканти, милионери, каквото и да пееха, вече бяха ЧАСТ ОТ УСТАНОВЕНИЯ РЕД.
След известно време солистът обяви: