– Посвещавам този концерт на Линда и Чарлс Буковски!
Двайсет и пет хиляди души посрещнаха това изявление с овации, сякаш знаеха кои сме. Беше смехотворно.
Около нас беше пълно с кинозвезди. Познавахме се от преди. Това ме безпокоеше. Не ми харесваше и когато вкъщи идваха режисьори и актьори. Не обичах Холивуд, филмите рядко ме вдъхновяваха. Какво правех с тези хора? Дали и аз ставах един от тях? Нима седемдесет и две години съм се борил, за да се влея сега в сивата маса?
Концертът беше към края си и с режисъора отидохме в барчето за ВИП гости. Ние бяхме сред избраните. Леле!
Имаше маси, бар. И знаменитости. Отидох на бара. Напитките бяха безплатни. Барманът беше огромен чернокож. Поръчах си питие и му казах:
– След като изпия това, ще излезем отзад и ще те проверя колко си отворен.
Барманът се ухили:
– Буковски!
– Познаваш ли ме?
– Чел съм "Записки на стария мръсник" в "Ел Ей фрий прес" и "Оупън сити".
– Проклет да съм!
Стиснахме си ръцете. Одобрихме се.
С Линда приказвахме с различни хора за неща, от които не разбирам. Често се връщах на бара за следващата водка. Барманът ми сипваше щедро. На идване бях заредил и в лимузината. Ставаше ми все по-лесно да издържа, достатъчно бе да пия – по много, бързо и често.
Когато певецът дойде, вече бях доста натряскан, но все още в съзнание. Седнахме и поговорихме, но не знам за какво. Бях в пълно затъмнение. В крайна сметка той си тръгна. Знам само онова, което ми разказаха по-късно. Лимузината ни закарала до нас, но когато съм стигнал до стълбището на къщата, съм паднал и съм ударил главата си в тухлите. Наскоро бяхме платили да ги сложат. От дясната страна на главата ми потекла кръв, ударил съм също дясната ръка и гърба си.
Усетих какво е станало чак на другата сутрин, когато станах да пикая. Видях се в огледалото. Изглеждах, както навремето след пиянско сбиване. Боже мой! Отмих част от кръвта, нахраних деветте котки и пак си легнах. Линда също не се чувстваше добре. Но поне беше видяла концерта.
Знаех, че няма да мога да пиша три-четири дни и ще трябва да изчакам ден-два, преди да отида на хиподрума.
Разбрах, че класическата музика е моето спасение. Иначе бях поласкан. Супер е, когато известен рокмузикант чете книгите ми, но знам, че в затворите и лудниците също има хора, които ги четат. Не мога да определям кой да ме чете и кой – не. Абсурд.
Хубаво е, че седя сега тук, в тази стаичка на горния етаж и слушам радио. Старото ми тяло, старият ми ум реанимират. Мястото ми е тук, така. Така. Така.
21.02.1993
00:33
Днес бях на хиподрума в дъжда, пуснаха седем фаворита от девет пътеки. В такава ситуация няма как да улучиш. Часовете се забиваха като куршуми в главата ми, гледах хората, зяпащи програми, вестници, фишове за залагане. Повечето си тръгнаха рано, качиха се на ескалаторите и отпратиха. (Докато пиша това, отвън се чуват гърмежи, животът следва нормалния си ход.) След четири-пет старта слязох от клубното помещение в района със свободен достъп. Тук беше по-различно, разбира се. По-малко бели, повече бедни. Тук долу аз бях един от малцинството. Помотах се наоколо и почувствах отчаяние във въздуха. Тук хората правеха дребни залози. Не залагаха на фаворитите. Залагаха на големи коефициенти, точен резултат и поредни състезания. Искаха да спечелят много пари с малък залог и се давеха. Давеха се в дъжда. Тъжна картинка. Трябваше да си намеря друго хоби.
Хиподрумът се е променил. Преди четирийсет години тук хората се забавляваха, дори губещите.
Баровете бяха пълни. Това тук бяха други хора, друг град, друг свят. Сега нямаше пари за пилеене, нямаше пари за забавление, нямаше пари за черни дни. Това беше краят на света. Вехти дрехи. Разкривени и мрачни лица. Парите за наема. Петте долара на час. Парите на безработните, парите на нелегалните емигранти. Парите на джебчиите, на обирджиите, на лишените от наследство. Атмосферата бе тягостна. Опашките бяха дълги. Караха бедните да се редят на дълги опашки. Бедните бяха свикнали да чакат. Редяха се на дълги опашки, за да видят как мечтите им се разбиват на пух и прах.
Това беше Холивуд парк, намиращ се в квартала на чернокожите, кварталът на латиноамериканците и другите малцинства.
Качих се в клуба, при по-късите опашки. Наредих се, заложих двайсетарка за втория фаворит.
– Кога ще дойде моментът? – попита ме касиерът.
– Кой момент?
– Моментът, когато ще осребрите печелившия фиш.
– Скоро.
Обърнах се и се отдалечих. Касиерът каза още нещо. Прегърбен, беловлас старец. Сигурно не му беше ден. Много от касиерите също залагат. Стремя се всеки път, когато залагам, да ходя при различен касиер. Не искам да се сближаваме. Кретенът нямаше какво да ме занимава. Не му влизаше в работа дали ще спечеля, или не. Чиновниците се вълнуват с теб, когато си разпален. Питат се един друг: "На какво заложи той?" Ако ги отсвириш обаче, започват да се дразнят. Трябва да напънат сами мозъците си. Това, че ходя там почти всеки ден, не означаваше, че съм професионален комарджия. Бях професионален писател. От време на време.