Както си вървях, видях някакъв келеш да тича към мен. Досетих се какво ще последва. Изтъпани се пред мен.
– Извинете, вие не сте ли Чарлс Буковски?
– Не, аз съм Чарлс Дарвин.
Заобиколих го. Не исках да слушам, каквото и да искаше да ми каже.
Гледах надбягването и конят ми финишира втори, след един друг фаворит. При неподдържано или кално трасе твърде много фаворити печелят. Не знам защо, но така става винаги. Тръгнах си.
Прибрах се, поздравих Линда. Прегледах пощата.
Писмо с отказ от "Оксфорд американ". Погледнах стихотворенията. Не бяха лоши, хубави, но нищо особено. Още един пропилян ден. Но все още бях жив. Беше почти двехилядната година, а аз бях още жив, каквото и да означаваше това.
Излязохме на мексикански ресторант. Поговорихме доста за боксовия мач тази вечер. Чавес срещу Хогин пред 130000 зрители в Мексико Сити. Хогин нямаше шанс. Нямаше кураж да удря, беше скован и от три години не беше във форма. Чавес щеше да бие.
Тази нощ всичко мина, както си трябва. Чавес дори не сядаше между рундовете. Почти не се задъха. Беше чист, първичен, брутален бой. Силата на ударите му ме караше да присвивам очи. Млатеше противника си в ребрата като с парен чук. На Чавес накрая му писна да раздава тупаници и нокаутира Хогин.
– По дяволите – казах на жена си, – платихме да гледаме онова, което знаехме, че ще видим.
Изгасихме телевизора.
На другия ден щяха да дойдат някакви японци за интервю. Една от книгите ми бе преведена на японски, а друга се подготвяше. Какво можех да им кажа? За конете? За потискащия живот в мрачния салон за свободен достъп? Може би просто щяха да ми задават въпроси. Би трябвало, все пак бях писател. Много странно, но всеки трябва да бъде някакъв, нали? Бездомен, известен, гей, луд, някакъв. Ако пак пуснат седем фаворита на девет пътеки, ще се захвана с нещо друго. Тичане за здраве. Или ходене по музеи. Рисуване с пръст. Шах. По дяволите, нещо не по-малко глупаво.
27.02.1993
00:56
Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба.
Защо има толкова малко интересни хора? От милиони срещаш само неколцина. Трябва ли да продължаваме да живеем като сив и скучен вид? Като че ли единственото, което им се удава, е Насилието. Много са добри в това. Истински разцъфтяват в тази среда. Лайняни цветя, които ни усмърдяват живота. Проблемът е, че се налага да продължавам да общувам с тях. Ако искам лампата ми да свети, ако искам компютърът ми да работи, ако искам в тоалетната ми да има вода, да си купя нови гуми, да ми извадят зъб или да ми разпорят корема, трябва да продължавам да общувам. Тези кретени са ми нужни заради такива досадни дреболии, въпреки че ме отвращават. Отвращение, това е точната дума.
Те обаче измъчват съзнанието ми с некадърността си в жизнено важни области. Например всеки ден, докато карам към хиподрума, сменям каналите на радиото, търсейки музика, свястна музика. Всичко, на което попадам, е некадърно, унило, безжизнено, немелодично, апатично. Въпреки това някои от тези песни носят милиони и създателите им се смятат за истински хора на Изкуството. Това са ужасни, ужасни глупости, които дълбаят съзнанието на младите. Това им харесва. По дяволите, дай им лайна и ще ги изядат. Не разбират ли? Не чуват ли? Не чувстват ли промиването, баналността?
Не мога да повярвам, че няма нищо. Продължавам да сменям станциите. Имам тази кола от по-малко от година, но копчето на радиото вече е изтъркано. В черната боя има бяло петно, като оголена кост, което сякаш ме гледа.
Е, да, има класическа музика. Ще трябва да се задоволя с нея. Тя обаче винаги е на мое разположение. Слушам я по три-четири часа нощем. Затова постоянно търся друга музика. Нея просто я няма. А трябва да я има. Това ме притеснява. Чувствам се измамен. Помислете колко хора никога не са чували свястна музика. Нищо чудно, че са кисели, нищо чудно, че убиват, без да се замислят, нищо чудно, че нямат сърце.
Какво мога да направя? Нищо.
Филмите не са по-свестни. Слушаш или четеш критиците. Страхотна лента, казват те. Отиваш да гледаш въпросния филм. Седиш в залата и се чувстваш като глупак, чувстваш се ограбен, измамен. Досещам се за всяка сцена, преди да я видя. И очевидните мотиви на героите, стремежите им, желанията им, важните неща за тях са толкова инфантилни и жалки, толкова отегчително тъпи. Любовните сцени са унизителни, изтъркани, глупави.