– Само работя тук.
Това е самата истина.
Слязох. Дадох му два долара. Той понечи да откаже, но ги взе.
Влязох в двора. Котките се разхождаха наоколо, бяха усрали навсякъде. В следващия си живот искам да съм котка. Да спя по двайсет часа на ден и да чакам да ме нахранят. Да седя и да си лижа задника. Хората са прекалено нещастни, сърдити и целенасочени.
Влязох и седнах на компютъра. Това е новият ми утешител. Откакто го взех, пиша два пъти по-бързо и по-ефикасно. Вълшебно нещо. Седя пред него, както повечето хора седят пред телевизорите си.
– Това е просто една подобрена пишеща машина – каза веднъж зет ми.
Той не е писател. Не знае какво е, когато думите излитат в пространството, блясват с ослепителна светлина, когато мислите, които ти хрумват, намират израз в думи, а те пораждат още мисли и още думи. С пишещата машина е като ходене в калта. С компютъра е, сякаш караш кънки. Главозамайваща скорост. Разбира се, ако главата ти е празна, няма никакво значение. Освен това редактирането, корекциите... По дяволите, навремето пишех всичко по два пъти. Първия път, за да запиша мислите си. Втория – за да поправям грешките и глупостите. Сега удрям с един куршум два заека – и писането, и брисането.
Каква ли ще е следващата стъпка след компютъра? Може би просто ще притискаш с пръсти слепоочията си и това ще изкарва цял поток безупречно подредени думи. Разбира се, ще трябва да се заредиш, преди да започнеш, но винаги ще има късметлии, които ще могат да го правят. Да се надяваме.
Телефонът иззвъня.
– Проблемът е в акумулатора – каза монтьорът. – Трябва да си смените акумулатора.
– Ами ако нямам пари?
– Тогава ще задържим резервната ви гума.
– След малко идвам.
Когато тръгнах да слизам към сервиза, чух възрастния ми съсед. Крещеше. Качих се по стълбището на къщата му. Носеше долнище на пижама и стар сив анцуг. Подадох му ръка.
– Кой си ти? – попита.
– Съседът. Живея тук от десет години.
– Аз съм на деветдесет и шест.
– Знам, Чарли.
– Бог не иска да ме прибере, защото се страхува да не му взема работата.
– Би могъл.
– Бих могъл да взема работата и на дявола.
– Нищо чудно.
– Ти на колко си?
– На седемдесет и една.
– Седемдесет и една?
– Да.
– И ти си стар.
– Ох, знам, Чарли.
Стиснахме си ръцете, аз слязох от стълбището му и пак тръгнах надолу покрай уморените растения, покрай уморените къщи.
Към сервиза.
Така мина поредният скапан ден.
03.10.1991
23:56
Днес беше вторият ден за дистанционните залагания. На Оуктрий, където бягат истинските коне, имаше само седем хиляди души. На много хора не им се кара чак до Аркадия. За живеещите в южните квартали това означава да хванат Харбър Фриуей, после Пасадена Фриуей и след още обикаляне из малките улички най-после да стигнат до хиподрума. Дълго пътуване в жегата, в едната, после в другата посока. Това каране винаги ме изтощава.
Един второразряден жокей ми позвъни:
– Там няма никакви хора. Това е краят. Трябва да си сменя професията. Може да си купя компютър и да стана писател. Ще пиша за тебе...
Беше се записал на телефонния секретар. Обадих му се и го поздравих за второто място от шест старта. Той обаче съвсем се беше вкиснал.
– С кариерата ми на жокей е свършено. Това е краят.
Е, да видим как ще е утре. Петък. Може би ще има хиляда души в повече. Причината не е само в дистанционните залагания, а и в икономиката. Понижението е по-лошо, отколкото правителството или пресата искат да признаят. Онези фирми, които все още живуркат, си траят. Най-изгодният бизнес май е търговията с наркотици. Мамка му, ако бъде спряна, почти всички младежи ще останат безработни. Аз все още припечелвам добре като писател, но това може да стане на пух и прах за една нощ. Е, ще получавам пенсията за старост: 943 долара на месец. Дадоха ми я, когато станах на седемдесет. Със същия успех обаче могат и да ми я вземат. Представете си всички старци да се щурат по улиците без пенсия. Не е изключено. Държавният дълг може да ни завлече на дъното като гигантски октопод. Хората ще спят по гробищата. В същото време цялата тази помия е покрита с тънка коричка от богаташи. Не е ли удивително? Някои хора имат толкова много пари, че дори не знаят колко имат. Говоря за милиони. Вижте как Холивуд пуска филми за по шейсет милиона, тъпи колкото кретените, които ги гледат. Богатите още са тук, винаги са намирали начин да издоят системата.
Спомням си времето, когато хиподрумите бяха тъпкани с хора, рамо до рамо, задник до задник, потни, крещящи, блъскащи се към пълните барове. Бяха добри времена. Забавляваш се цял ден, забърсваш някое маце в бара и после цяла нощ пиене и смях. Мислехме си, че тези дни (и нощи) никога няма да свършат. Нямаше причина да свършват? Игри на зарове по паркингите. Първи сбивания. Перчене и слава. Електричество. По дяволите, животът беше хубав, животът беше забавен. Всички момчета бяхме мъжкарчета, не търпяхме никой да ни ебава. Честно, беше страхотно. Натряскваш се и се овъргалваш с някоя фуста. И навсякъде барове, пълно с барове. Нямаше телевизори. Можеше да си развържеш езика и да си изпросиш боя. Ако те хванеха пиян на улицата, просто те заключваха за през нощта, докато изтрезнееш. Изритват те от една работа и веднага си намираш друга. Никой не се застояваше на едно място. Какви времена! Какъв живот! Постоянно ти се случваха някакви щуротии, все по-щури и по-щури.