— Вие наистина харесвате творбите ми.
— Боя се, че да. Преди няколко месеца наддавах за вашата картина „Композиция №3“. Моят бизнес мениджър ме принуди да се откажа, когато цената достигна двеста и петдесет хиляди долара.
— Възмутително, нали?
Той имаше толкова самодоволен вид, че тя се засмя.
— Би трябвало да се засрамите. Не струваше и цент повече от двеста хиляди. Започвам да осъзнавам колко ме е яд да ви хваля. Вие наистина сте непоносим.
— Така животът е по-лесен.
— Като държите на разстояние тълпите?
— Ценя уединението си.
— Което обяснява защо сте си построили толкова необикновена къща в затънтена местност в Северен Мичиган, вместо в Биг Сър или в Антиб.
— Явно добре сте ме опознали.
— Държите се като истинска примадона. Сигурна съм, че са нарушавали уединението ми доста по-безцеремонно, отколкото вашето, ала това не ме е превърнало в отшелница. Знаете ли, че където и да отида, хората все още ме разпознават?
— Познат кошмар.
— Защо това толкова ви тормози?
— Стара история.
— Разкажете ми.
— Това е невероятно отегчителна история. Едва ли ще искате да я чуете.
— Повярвайте ми, искам. — Тя се настани на дивана и му се усмихна окуражително. — Обичам да слушам всякакви житейски истории.
Той я погледна, сетне въздъхна.
— Критиците ме откриха малко преди да навърша двайсет и шест. Сигурна ли сте, че искате да слушате това?
— Напълно.
Художникът пъхна ръце в джобовете си и приближи до прозореца.
— Станах знаменитост за една нощ — канеха ме навсякъде, пишеха хвалебствия за картините ми в националните ежедневници. Хората направо ме замеряха с пари, тълпяха се да купят творбите ми.
— Познато ми е.
Доловил, че тя наистина разбира през какво е преминал, което беше непонятно за повечето хора, той най-сетне се отпусна. Отдалечи се от прозореца и се разположи в дълбокото кресло срещу нея, изпълвайки го по същия властен начин, както всяко пространство, в което се намираше. За миг Лили изпита безпокойство. Крейг доминираше по същия начин над околните.
— Всичко това ми замая главата — продължи Лиам — и започнах да вярвам в собственото си величие. И с вас ли е било така?
— Аз имах късмет. Моят съпруг ме държеше здраво стъпила на земята. — „Прекалено здраво“, помисли си Лили. Крейг никога не разбра, че тя се нуждаеше повече от похвалите му, отколкото от критиката му.
— Но аз не бях такъв късметлия. Забравих, че цялото обожание и всички хвалби се отнасят за творбите, а не за самия художник. Вместо да рисувам, хукнах по безкрайни купони. Пиех твърде много. Започнах да смъркам кокаин и да правя секс без задръжки и последствия.
— Само дето сексът никога не е без последствия, нали?
— Не и когато си женен за жената, която обичаш. О, разбира се, аз оправдавах поведението си, казвах си, че тя е моята истинска любов, а всички останали жени са без значение. Оправдавах се с тежката й бременност, лекарят ме бе предупредил да я оставя на спокойствие, докато бебето се роди.
Лили усети огромното презрение, което той изпитваше към себе си, и сърцето й се сви от жалост. Този мъж съдеше себе си много по-сурово, отколкото другите.
— Разбира се, жена ми разбра за изневерите и ме напусна. Бебето се роди седмица по-късно, но беше мъртво.
— О, Лиам… — промълви тя, неусетно изоставяйки вежливото обръщение.
Той отхвърли състраданието й с презрителна насмешка.
— Историята има щастлив край. Тя се омъжи за редактор на списание и има три чудесни здрави деца. Колкото до мен… научих един важен урок за това, което е важно в този живот.
— И оттогава живееш в пълно уединение?
— Едва ли — усмихна се той. — Аз имам приятели, Лили. Истински приятели. — Последва примера й, преминавайки на „ти“.
— Хора, които си познавал от сто години — предположи тя. — Нови приятелства не се допускат.
— Мисля, че с годините се сприятеляваме все по-трудно. При теб не е ли така?
— Предполагам, че си прав. — Лили се накани да го попита защо я бе поканил тук, след като тя определено не беше стара приятелка, но внезапно й хрумна един много по-важен въпрос. — Греша ли, или ти не ми показа една много важна част от дома си?
Той се отпусна в креслото и сбърчи вежди.
— Искаш да видиш ателието ми.
— Сигурна съм, че не водиш там всеки гост, но…