— Там не стъпва никой, освен мен и моделите ми.
— Напълно разбираемо — мило отбеляза тя. — При все това ще съм много благодарна, ако ми позволиш само да надзърна.
В очите му проблесна пресметливо пламъче.
— Колко благодарна?
— Какво имаш предвид?
— Достатъчно благодарна, за да ми позираш?
— Май никога не се отказваш, нали?
— Това е част от чара ми.
Ако се намираха в пансиона или край потока на поляната, тя може би щеше да му откаже, но не и тук. Тайнственото място, където той бе създал някои от най-красивите творби на света, беше толкова близо.
— Не проумявам защо толкова искаш да рисуваш една дебела, вече залязла четирийсет и пет годишна актриса, но ако това е условието да видя ателието ти, съм съгласна.
— Добре. Последвай ме. — Той стана от креслото и се запъти към каменните стълби, които водеха към железния мост. Когато стигна, се извърна към нея. — Не си дебела. И си по-възрастна от четирийсет и пет.
— Не съм!
— Опънала си бръчките около очите си, но никой пластичен хирург не може да заличи умората и преживените страдания в глъбините им. Ти си по-скоро около петдесетте.
— Четирийсет и седем.
Той я измери с поглед от височината на моста.
— Караш ме да губя търпение.
— Всичко може да те накара да изгубиш търпение — промърмори Лили.
Ъгълчетата на устните му се извиха леко.
— Искаш ли да видиш ателието ми, или не?
— О, предполагам, че да. — Тя се намръщи и пое нагоре по стълбите, после го последва по тесния мост без перила. Погледна притеснено надолу. — Имам чувството, че вървя по въже.
— Ще свикнеш.
Думите му намекваха, че тя ще се върне — впечатление, което Лили побърза да разсее.
— Ще ти позирам днес, но това е всичко.
— Престани да ме дразниш. — Той стигна до края на моста и се обърна. Силуетът му се очерта застрашително в сянката на каменния свод. Изведнъж я обхвана странна възбуда, докато той я наблюдаваше как приближава към него. Разкрачил крака и скръстил ръце пред гърдите си, художникът приличаше на древен воин.
Лили го удостои с надменния си поглед на кинозвезда.
— Припомни ми отново защо изобщо пожелах да видя ателието ти.
— Защото съм гений. Само ме помоли, и талантът ми е на твое разположение.
— Млъкни и се махни от пътя ми.
Последвалият му смях бе дълбок и изненадващо приятен. Той се обърна и я поведе покрай извитата стена в ателието.
— О, Лиам… — ахна Лили и притисна длан към устните си.
Ателието сякаш висеше над дърветата, царстващо в собствената си вселена. Три от петте му стени бяха извити в причудлива форма. Светлината на късното следобедно слънце струеше през северната стена, изградена изцяло от стъкло. Таванските прозорци над главите им имаха щори, които можеха да се регулират според дневната светлина. Разноцветните пръски върху грубите неизмазани стени, мебелите и варовиковия под превръщаха помещението в произведение на съвременното модерно изкуство. Лили изпита същото усещане на благоговейно преклонение, както когато се намираше в някоя от залите на музея „Гети“.
Върху триножниците се виждаха незавършени картини, а останалите бяха подпрени край стените. Няколко големи платна висяха на специални стойки. Зави й се свят от калейдоскопа от багри и сенки, докато се опитваше да обхване всичко с поглед. Макар да нямаше специално образование, няколко десетилетия бе изучавала сама изкуството и бе придобила доста обширни познания. При все това й бе много трудно да категоризира зрялото му творчество. Картините му носеха отпечатъците на различни течения на модернистичното изкуство — яростта и смутната обреченост на абстрактния експресионизъм, преднамерената студенина на попарта, грубата изчистеност на минималистите. Ала единствено Лиам Дженър притежаваше дързостта да наложи отпечатъка на сантименталността върху тези стилове, определено лишени от такава.
Не можеше да откъсне очи от монументалната недовършена „Мадона с младенеца“, която заемаше почти цяла стена. От всички велики съвременни художници само Лиам Дженър можеше да нарисува Мадоната с младенеца, без да използва кравешки изпражнения вместо бои, без да изпише върху челото й някоя долна ругатня или да добави проблясващата емблема на „Кока-кола“ вместо звезда. Единствено Лиам Дженър притежаваше абсолютната увереност в себе си, за да покаже на циничните хулители на идеалите, населяващи света на съвременното изкуство, смисъла и значението на истинското преклонение пред светостта.