Сърцето на Лили се изпълни със сълзи, които не можеше да си позволи да пролее. Сълзи на съжаление, задето толкова безропотно бе позволила на себичността и очакванията на Крейг напълно да заличат индивидуалността й, сълзи на мъка по сина, от когото толкова лесно се бе отказала. Докато се взираше в картината, тя осъзна колко нехайно и лекомислено се бе отнесла към важните и светите неща в този живот.
Ръката му обгърна рамото й нежно, като ефирните нюанси на синьо-златистите преливки, омекотяващи косата на Мадоната. Докосването му изглеждаше толкова естествено и неотменно, че Лили преглътна сълзите си, устоявайки на желанието да се сгуши до гърдите му.
— Моя бедна Лили — промълви той тихо, — направила си живота си дори по-труден, отколкото аз своя.
Тя не попита откъде знаеше, но докато стоеше пред тази вълшебна недовършена картина и усещаше успокоителната топлина на ръката му, просмукваща се в рамото й, разбра, че всички тези платна са отражение на същността на Лиам — на яростната му целеустременост, на необятния ум, на неговата суровост и сантиментална уязвимост, които той толкова упорито се стараеше да скрие. За разлика от нея, Лиам Дженър бе неотделима част от работата си.
— Седни — промърмори той. — Ела насам.
Тя се остави да я заведе до един обикновен дървен стол в другия край на помещението. Погали я по рамото, сетне отстъпи назад и се протегна към едно от празните платна, подпрени близо до работната му маса. Ако беше всеки друг, Лили щеше да почувства, че я манипулират, ала художникът не би си и помислил да манипулира когото и да било. Той просто бе подвластен на творческия импулс и необходимостта да излее емоциите си върху платното. По някаква причина, която не можеше да разбере, тя бе привлякла вниманието му.
Но вече не я бе грижа. Не можеше да откъсне поглед от „Мадоната с младенеца“, унесена в мисли за своя живот, в много отношения богат и вълнуващ, но в други — толкова пуст и безсмислен. Ала вместо да жали за загубите — сина, изгубената индивидуалност, съпруга, към когото изпитваше едновременно обич и негодувание — сърцето й бе пълно с благодарност и щастие за всичко, което съдбата й бе дарила. Бе благословена с красиво лице и тяло, които навремето й бяха отворили вратите на славата. И какво от това, че красотата й бе повехнала? Тук, край това езеро в Северен Мичиган, това вече не изглеждаше толкова важно.
Нещо се случи, докато се взираше в Мадоната. Изведнъж картината на Лиам изчезна и пред погледа й се появи покривката, върху която искаше да изобрази градината с билките, и тя започна да осъзнава какво й се бе изплъзвало досега. Тази градина бе въплъщение на жената, която бе сега — много по-зряла, копнееща да лекува и да дарява обичта си, вместо да съблазнява, чиято искряща и завладяваща красота бе отстъпила на ведрото благородство, а ярките цветове — на меките и спокойни багри. Тя вече не беше някогашната Лили, но все още не се бе познала докрай. И някак си отговорът се криеше в покривката, сякаш някаква вътрешна сила направляваше ръката, съединяваща парчетата от минали и сегашни преживявания.
Пръстите, отпуснати в скута й, трепнаха и в нея избликна неудържимо желание. Нуждаеше се от кошничката за шев и кутията с парчетата плат. Трябваха й сега. Ако бяха при нея — точно в този миг! — тя би могла да намери пътя към себе си. Скочи от стола.
— Трябва да вървя.
Художникът бе толкова вглъбен в работата си, че за миг, изглежда, не разбра какво му казва. Сетне суровите му черти се сгърчиха сякаш от болка.
— О, господи, не можеш…
— Моля те. Не се правя на интересна и не капризнича. Трябва да… ей сега се връщам. Просто трябва да донеса нещо от колата си.
Той отстъпи от платното. Прокара ръка през косата си, оставяйки следа от боя върху челото си.
— Аз ще ти го донеса.
— В багажника има една кошница. Не, нужна ми е кутията. Трябва ми… Ще отидем заедно.
Двамата хукнаха по моста, нетърпеливи да свършат тази работа, за да се върнат към това, което бе важно. Тя се задъха, докато тичаше надолу по стълбите. Огледа се за чантата си, където бяха ключовете от колата, но не я видя.
— И защо, по дяволите, си заключила колата си? — изрева той. — Намираме се в забравен от бога пущинак!
— Аз живея в Ел Ей! — изкрещя му тя в отговор.
— Ето! — Лиам грабна чантата изпод една от масите и затършува трескаво вътре.
— Дай ми я! — Лили я сграбчи и ръката й се стрелна в чантата.