Мисълта й засече, но само за миг. Приятел, това беше нужната дума. Тъкмо бе започнала да цени приятелството им, и той започна да се муси и да страни от нея. Нямаше никакъв шанс да подновят приятелството си, ако преспят заедно.
Отново се наложи да си припомня, че Кевин не беше кой знае какъв любовник. Да, целуваше се страхотно и трябваше да признае, че по време на краткото им злополучно сексуално премеждие той беше полузаспал, но тя вече бе забелязала, че той не си пада особено по плътските удоволствия. Не се стараеше да удължи храненето. Не вкусваше виното с наслада, нито пък се впускаше в кулинарни излияния или похвали за поднесеното блюдо. Хранеше се добре и с апетит, но храната за него не беше нищо повече от гориво за тялото. Освен това защо беше нужно на един красив милионер и професионален спортист да влага сили и енергия да усъвършенства уменията си на любовник? Жените го преследваха и се редяха на опашка, готови да му доставят всякакви удоволствия. Не беше нужно той да си дава труд да ги съблазнява.
Не биваше да се самозалъгва: тя си мечтаеше за романтичен, изпепеляващ секс с него, но не беше готова да продаде душата си заради това. Въпреки трите безсънни нощи, въпреки горещите вълни, които я изпълваха със срам и караха краката й да омекват в най-неподходящите моменти, не желаеше мимолетно развлечение. Копнееше за истинска връзка. За приятелство, напомни си младата жена.
Тъкмо си представяше как ще изглеждат чифт мокри заешки уши, щръкнали изпод преобърнатото кану, когато до нея се показа главата на Кевин. Под корпуса на кануто беше прекалено тъмно, за да види изражението на лицето му, но гласът му трепереше от ярост.
— Защо ли не се учудвам, че те намирам тук?
— Обърках посоката във водата.
— Кълна се, че ти си най-обърканата личност, която някога съм срещал! — Сграбчи я грубо за ръката, стисна я и я притегли обратно под водата. Изплуваха на ярката слънчева светлина.
Беше един красив следобед край езерото. Слънцето припичаше, а в кристалносинята вода се отразяваше малкото пухкаво облаче, плуващо в небето над тях. Приличаше на целувките на Моли, когато, разбира се, не ги бе прегорила. В пълен контраст с околната кротка и ведра хармония, Кевин приличаше на буреносен облак.
— Къде, по дяволите, ти е умът? Когато ме изнуди да дойда тук, ми каза, че знаеш да караш кану!
Моли пореше уверено водата, доволна, че за разлика от Кевин, бе оставила маратонките си на кея. Но пък и той нямаше представа как ще приключи мирната им разходка по езерото.
— Мога да управлявам кану. През последния си летен лагер возих шестгодишните.
— И остана ли някой от тях жив?
— Не разбирам защо е тази пушилка. Ти обичаш да плуваш.
— Но не и с „Ролекс“ на ръката.
— Ще ти купя нов.
— Да бе, сигурно. Въпросът е, че аз не исках днес да карам кану. Чака ме много работа. Но всеки път щом се опитам да свърша нещо през този уикенд, ти проваляш нещата. Или изведнъж ти се привижда, че в бунгалото се вмъква крадец, или не можеш да се съсредоточиш в готвенето, ако не отидеш да скачаш от скалите. А тази сутрин ме застави да си играя с пудела ти!
— Ру се нуждае от упражнения. — А Кевин се нуждаеше от другарче в играта.
През целия уикенд не го свърташе на едно място. Вместо да се потопи в очарованието на „Уинд Лейк“ и да възстанови духовната връзка със своето наследство, той се претрепваше от работа, опитвайки се да прогони обзелото го безпокойство с чук и пирони. Тя очакваше всеки миг да скочи в колата си и да отпраши завинаги оттук.
Самата мисъл я потисна. Моли не можеше да си тръгне от лагера, поне не веднага. Мястото криеше някаква особена магия. Във въздуха сякаш трептяха хиляди обещания. Имаше чувството, че живее в омагьосан свят.
Но сега Кевин плуваше към кърмата на преобърнатото кану.
— И какво ще правим сега с тази проклетия?
— Можеш ли да стигнеш дъното?
— Да не си откачила? Та ние сме по средата на шибаното езеро! Разбира се, че не мога да стигна дъното.
— Е, нашият инструктор ни показа веднъж специална техника как да обръщаме кану — заяви Моли бодро, без да обръща внимание на мрачната му физиономия. — Нарича се „обръщане на Капистрано“, но…
— И как се прави това обръщане?
— Бях на четиринайсет. Не си спомням.