— Няма да се извинявам, задето съм те дала на други да те отгледат.
— Защо ли не съм изненадан?
— Подигравай се колкото искаш, но някога питал ли си се какво щеше да стане с теб, ако те бях задържала? Какви възможности щеше да имаш, ако живееше в мизерен апартамент, пълен с хлебарки, оставен на грижите на една незряла тийнейджърка с големи мечти, но без никаква представа как да ги постигне?
— Абсолютно никакви — заяви той с каменна физиономия. — Постъпила си съвсем правилно.
— Дяволски си прав. Осигурих ти двама родители, които те обожаваха от деня, в който се роди. Погрижих се да живееш в уютен дом, в който винаги щеше да имаш храна, топлина и заден двор, където да си играеш.
Той се взираше отегчено в езерната вода.
— Не споря с теб. Каза ли каквото имаше да казваш? Чака ме доста работа.
— Не разбираш ли? Не можех да дойда да те видя!
— Това не е важно.
Тя понечи да го приближи, но се спря.
— Напротив, важно е. Зная защо ме мразиш толкова много. Не защото съм те дала на други, а защото никога не отговорих на писмата ти, в които ме молеше да дойда да те видя.
— Почти не си спомням. Бях — колко? — шестгодишен? Да не би да си въобразяваш, че нещо толкова незначително все още ме тормози? — Маската на престорено безразличие сякаш леко се пропука, а в гласа му прозвуча горчива нотка. — Не те мразя, Лили. Ти просто не ме интересуваш.
— Аз все още пазя онези писма. Всяко едно от тях. Не можеш да си представиш с колко сълзи са пропити.
— Направо ми късаш сърцето.
— Не разбираш ли? Най-много на този свят исках да дойда, но не ми позволяваха.
— Е, това вече е интересно.
Най-сетне бе привлякла вниманието му. Той приближи и застана до стария чворест дъб.
— Не беше на шест. Писмата започнаха да пристигат, когато беше на седем. Първото бе написано с печатни букви върху жълт лист с редове. Все още го пазя. — Толкова пъти го бе препрочитала, че хартията се бе изтъркала.
„Мила лельо Лили,
Зная, че ти си мойта истинска мама, и много те обичам. Може ли да дойдеш да ме видиш? Имам котарак. Казва се Спайк. И той е на седем.
С обич, Кевин
Моля те, не казвай на мама, че съм ти писал писмо. Може да се разплаче.“
— За четири години ми написа осемнайсет писма.
— Наистина не си спомням.
Лили се осмели да пристъпи към него.
— Двете с Мейда имахме споразумение.
— Какво споразумение?
— Не съм те дала просто така, без да ме е грижа какво ще стане с теб. Не би могъл да вярваш в това. Ние се уговорихме за всичко. Аз бях написала дълги списъци. — Осъзна, че кърши ръце, и ги отпусна. — Те трябваше да ми обещаят никога да не те бият, не че биха го правили. Казах им, когато станеш тийнейджър, да не ти забраняват да слушаш любимата си музика и ако искаш, да ти разрешат да си пуснеш дълга коса. Не забравяй, че самата аз току-що бях навършила осемнайсет — усмихна се тя тъжно. — Дори се опитах да ги накарам да ми обещаят, че за шестнайсетия ти рожден ден ще ти купят червена спортна кола, но те разумно ми отказаха.
За пръв път Кевин й се усмихна. Усмивката беше почти незабележима, само леко извиване на ъгълчето на устата му, но все пак я имаше.
Тя примигна, решена на всяка цена да сдържи сълзите си.
— Но за едно нещо бях непреклонна — накарах ги да ми обещаят, че никога няма да ти пречат да следваш мечтите си, дори да не съвпаднат с надеждите, които те имат за теб.
Той наклони глава. Вече нямаше и следа от престореното му равнодушие.
— Родителите ти не искаха да ти позволят да играеш футбол. Ужасяваха се, че може да пострадаш много лошо. Но аз не им позволих да се отметнат от обещанието си и те никога не се опитаха да те разубедят или да ти попречат. — Извърна глава, неспособна да срещне погледа му. — Но това ми струва много скъпо. В замяна трябваше да обещая едно-единствено нещо…
Лили го чу, че приближава, вдигна глава и го видя да пристъпва в тясната ивица слънчева светлина.
— И какво беше това нещо?
Съдейки по тона му, вече бе наясно.
— Трябваше да се съглася никога повече да не те виждам. — Тя нямаше сили да го погледне и прехапа устни. — Тогава още не съществуваше „открито осиновяване“, при което истинските родители могат да поддържат някаква връзка с осиновителите, или поне аз не знаех за такова. Те ми обясниха колко е лесно едно дете да се обърка и да се почувства наранено, и аз им повярвах. Съгласиха се да ти кажат коя е истинската ти майка, когато пораснеш достатъчно, за да разбираш, и през годините ми изпращаха много твои снимки. Ала никога не ми позволиха да те посетя. Докато Мейда и Джон бяха живи, ти имаше само една майка.