— Но веднъж наруши обещанието си — едва чуто пророни Кевин. — Когато бях на шестнайсет.
— Стана случайно. — Майка му отиде до големия валчест камък, стърчащ от песъчливата почва. — Когато започна да играеш футбол в гимназията, най-после осъзнах, че имам възможност да те виждам, макар и отдалече, без да наруша обещанието си. Всеки петък започнах да летя до Гранд Рапидс, за да присъствам на мачовете. Не се гримирах, увивах около главата си някой стар шал, обличах обикновени дрехи, за да не ме познаят. Седях на трибуната за гости. Винаги носех със себе си малък театрален бинокъл и те следях през целия мач. Жадувах за мига, когато сваляше шлема си. Нямаш представа колко ненавиждах проклетото нещо. — Денят беше топъл, но на Лили внезапно й стана студено и разтри ръцете си. — Всичко вървеше добре до предпоследната ти година в гимназията. Това беше последният мач за сезона и аз знаех, че ще мине почти година, преди отново да те видя. Убедих се, че няма да стане нищо лошо, ако приближа с колата до къщата и те зърна само за миг.
— Косях тревата в предния двор.
Тя кимна.
— Беше един от онези топли дни на циганското лято и ти целият беше плувнал в пот, както сега. Бях вперила поглед, глуха и сляпа за всичко наоколо, и не забелязах колата на съседа ви, паркирана на улицата.
— Одраска я отстрани.
— И ти дойде тичешком, за да ми помогнеш. — Жената потрепери и се обви с ръце. — Когато ме позна, ме погледна с нескрита омраза.
— Не можех да повярвам, че си ти.
— Мейда никога не спомена тази случка и затова разбрах, че не си им казал. — Опита се да отгатне какво чувства, но изражението му оставаше безстрастно. Побутна настрани една паднала клонка с върха на маратонката си.
— Тя почина преди година. Защо си чакала чак досега, за да ми разкажеш всичко това?
Лили се втренчи в сина си и поклати глава.
— Колко пъти ти се обаждах и се опитвах да поговоря с теб? Ти отказваше, Кевин. Всеки път.
Той се взираше втренчено в нея.
— Трябваше да ми кажеш, че те не са ти позволявали да ме виждаш.
— А ти някога попита ли ги за това?
Младият мъж сви рамене и майка му разбра, че дори не му бе хрумвало.
— Мисля, че Джон навярно би пожелал да ти каже, но Мейда никога нямаше да позволи. Говорили сме за това по телефона. Не бива да забравяш, че тя беше по-възрастна от майките на твоите приятели. Знаеше, че не е от онези забавни и свободомислещи майки, за които си мечтае всяко хлапе. Това я правеше несигурна. Освен това ти беше своенравно и упорито дете. Мислиш ли, че ако знаеше колко силно копнея да те видя, щеше да отминеш подобно разкритие с лека ръка, без да му обърнеш никакво внимание и да продължиш спокойно живота си?
— Щях да се кача на първия автобус за Ел Ей — отвърна той сухо.
— А това щеше да разбие сърцето на Мейда.
Тя изчака, надяваше се той да приближи. Представяше си как ще й позволи да го прегърне и всички изминали години щяха да изчезнат. Вместо това Кевин се наведе и започна да събира шишарките, изпопадали на пътеката.
— В мазето имахме телевизор. Всяка седмица слизах долу, за да гледам сериала ти. Винаги намалявах звука, но те знаеха какво правя. Никога не казаха и дума.
— Предполагам, че не биха го сторили.
Кевин потърка разсеяно палец по люспите на шишарката. Враждебността му се бе стопила, но той оставаше напрегнат и Лили разбра, че опрощението и примирието, за които си мечтаеше, няма да се сбъднат.
— И какво очакваш да направя сега?
Явно не беше готов да й прости. А тя не можеше да го докосне, не можеше да му каже, че го обичаше от мига, в който се бе родил, и никога не бе престанала.
— Предполагам, че ти ще трябва да решиш — промълви тихо.
Той кимна бавно, сетне захвърли шишарките.
— Е, сега, след като ми каза всичко, кога смяташ да си тръгнеш?
Нито изражението му, нито тонът му подсказваха какво очаква да му отговори и тя не се осмели да попита.
— Ще засадя цветята, които купих. Ще остана още няколко дни.
Доста неубедително извинение, но синът й кимна и се извърна към пътеката.
— Трябва да отида да си взема душ.
Не й заповяда да си тръгне. Не й каза, че признанието й е дошло прекалено късно. И тя реши, че засега това е достатъчно.