— Силните жени са моята слабост. Коравите жени, които не получават нервна криза само защото мъжът не им казва това, което им се ще да чуят. Лошото е, че силната жена, в която съм влюбен, явно не желае да има нищо общо с мен. И какво да правя сега, Лили?
— О, Лиам… Ти не си влюбен в мен. Ти си…
— Имай поне малко вяра в себе си — прекъсна я безцеремонно художникът с пресипнал глас. — В жената, в която си се превърнала.
Грубата му откровеност я потресе. Той явно не осъзнаваше какви ги говореше! Жената, която Дженър виждаше, нямаше нищо общо с истинската Лили.
Лиам пъхна ръка в джоба си и се отдалечи към края на вътрешния двор.
— Достатъчно дълго затръшва вратата под носа ми. Обичам те, но и аз имам гордост.
— Зная го.
— Портретът е почти завършен и бих искал да го видиш. Ела у дома в четвъртък вечерта.
— Лиам, аз…
— Ако не дойдеш, аз няма да те търся. Ще трябва да вземеш окончателното решение, Лили.
— Мразя ултиматумите.
— Не съм изненадан. Силните жени обикновено реагират точно така. — След тези думи той си тръгна.
Кевин прекара по-голяма част от следващите два дни в опити да остане насаме с Моли, но без никакъв успех. А и отскачането до града за покупката на велосипеди, грижите за гостите и хлапетата, които никнеха като гъби иззад всяка врата, правеха мисията му почти невъзможна. Дан на два пъти се опита да говори с него, но първия път го прекъсна телефонът, а втория път цъфна един от гостите с молба да му помогнат за изтощения акумулатор на колата. До вторник вечерта Тъкър толкова се вкисна, че не можа да се съсредоточи върху видеозаписа на мача, който се опита да гледа. До тренировъчния лагер-сбор оставаха само пет седмици… Избута Ру от скута си и отиде до прозореца. Още нямаше седем часът, но няколко дъждовни облака засенчиха небето и наоколо притъмня. Къде, по дяволите, се беше дянала тя?
И в този миг звънна мобилният му телефон. Кевин го грабна от бюрото.
— Ало.
— Кевин, аз съм, Моли.
— Къде беше? — озъби се той. — Нали ти казах, че искам да поговорим след чая.
— Видях Фийби да идва към предната врата, затова се измъкнах през задната. Тя става все по-настойчива. А после се натъкнах на Тес и тя започна да ми разказва за момчето, което й харесвало.
Така ли? А какво ще кажеш за момчето, което харесва теб?
— След като се разделих с Тес, реших малко да се поразходя в гората, за да обмисля сюжета на новата си книга. Вървях, вървях, унесена в мисли, и най-неусетно съм се загубила.
За пръв път през този отвратителен ден Кевин се почувства по-добре.
— Нима? — Докато стискаше, вече по-спокойно телефона, стомахът му изкурка. Припомни си, че след закуската нищо не бе хапнал. Запъти се към кухнята, за да си направи сандвич, а Ру предано заприпка след него.
— Изгубих се в гората — подчерта Моли.
— Леле! — изрече съчувствено той, едва сдържайки се да не се разсмее.
— И вече се стъмни.
— Определено.
— И май ще завали.
Кевин погледна през прозореца.
— Едва сега го забелязах.
— Много съм изплашена.
— Обзалагам се, че е така. — Той притисна телефона между ухото и рамото си, за да извади от хладилника някаква консерва от месо и бурканче с горчица. — Значи си стигнала до най-близкия магазин. Откъде ми се обаждаш?
— Не. По една случайност съм взела мобилния телефон на Фийби.
Кевин се усмихна и взе хляба от килера.
— Умница!
— В лагера винаги ни учеха да си носим свирка на връв около врата, ако излезем сами на разходка. Но тъй като нямам свирка подръка…
— … си взела мобилния на сестра си.
— Безопасността преди всичко.
— Бог да благослови телекомуникациите. — Върна се при хладилника, порови малко и измъкна парче сирене. — А сега си се загубила. Видя ли от коя страна расте мъхът по дърветата?
— Не се сетих за това.
— Винаги расте откъм северната страна. — Кевин започна да си приготвя сандвича. За пръв път през цялата вечер искрено се наслаждаваше на разговора.
— Да… май че съм го чувала. Обаче е малко тъмно, за да различа някакъв мъх.
— Сигурно не си се сетила да вземеш компас или фенерче.
— Не.
— Жалко… — Той намаза допълнително горчица. — Искаш ли да дойда да те прибера?
— Ще ти бъда много благодарна. Ако вземеш телефона си, ще ти давам указания накъде да вървиш. Тръгнах по пътечката зад „Стълбата на Яков“.