— Добро място за отправна точка. Ще ти звънна от там.
— Много бързо притъмнява. Не можеш ли да побързаш?
— О, да, разбира се, ще бъда при теб, преди да се усетиш.
Той прекъсна разговора, изкиска се, после се настани по-удобно, за да си изяде сандвича, но едва успя да преглътне няколко хапки, когато тя отново му позвъни.
— Да?
— Казах ли ти, че си изкълчих глезена?
— О, не. Как стана това?
— Стъпих в дупката на някакво горско животно.
— Надявам се да не е било змийско гнездо. В гората се въдят гърмящи змии.
— Гърмящи змии?
Кевин се пресегна за една салфетка.
— Тъкмо минавам покрай „Стълбата на Яков“, но някой явно е включил микровълновата печка, защото чувам силно пращене по телефона. Пак ще ти звънна.
— Почакай, ти ми нямаш номера…
Кевин затвори, засмя се и се върна при хладилника. Сандвичът винаги е по-вкусен, когато го поливаш със студена бира. Докато си подсвиркваше, махна капачката от бутилката и се настани удобно.
И в този миг прозрението го осени. По дяволите, какви ги вършеше?
Грабна мобилния си телефон и избра от запаметените номера този на Фийби. После щеше да й натрие носа заради глупостите, които си измисляше. Сега, за пръв път от последните два дни, имаше шанс да остане насаме с нея.
— Хей, Моли?
— Да.
— Малко се обърках и не зная как да те намеря. — Грабна остатъка от сандвича и бирата, преди да се втурне към задната врата. — Мислиш ли, че можеш да крещиш?
— Искаш да крещя?
— Желателно е. — Кевин отхапа още един залък от сандвича и забърза към „Стълбата на Яков“.
— Не съм от гръмогласните.
— Но в леглото беше.
— Ти да не би да дъвчеш нещо?
— Трябва да събера сили за търсенето. — Кевин махна на Шарлот Лонг с бутилката бира.
— Мисля, че съм близо до потока. В края на пътеката, която тръгва зад бунгалото „Стълбата на Яков“.
— Поток ли?
— Потокът, Кевин! Същият, който извира от гората и тече през поляната. Единственият поток тук!
Тя май започваше да губи търпение. Футболистът отпи от бирата.
— Никакъв поток не помня. Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм!
— Предполагам, че като го видя, ще го позная — отвърна Кевин, но не много уверено. По моравата тичаха деца. Той се спря, за да им се полюбува, преди да продължи разговора. — Започна да духа вятър. Не виждам пътеката.
— Тук пък е съвсем тихо.
— Може би съм объркал посоката?
— Нали тръгна по пътеката зад „Стълбата на Яков“?
Захвърли остатъка от сандвича в едно кошче за смет и стъпи на пътеката.
— Май я намерих.
— „Май“ ли? Ти, какво, не ме ли слушаш?
Определено вече е бясна.
— Просто продължавай да говориш. Може би ще разбера дали се приближавам по звука на гласа ти.
— А чуваш ли ромона на потока?
— Какъв поток?
— Тук има само един поток!
— Надявам се да го намеря. Не мога да си представя какво ще стане, ако ти се наложи да пренощуваш в гората.
— Сигурна съм, че това няма да се случи.
— Надявам се. Само в никакъв случай не си мисли за „Проклятието Блеър“52.
— „Проклятието Блеър“?
Кевин изхъхри зловещо, все едно бе глътнал рибя кост, издаде смразяващ кръвта стон и затвори. Телефонът иззвъня почти веднага.
— Коремът ме заболя от смях — изрече Моли сухо.
— Извинявай. Беше само една катерица, но огромна.
— Ако не играеш по правилата, ще се прибера у дома.
— Добре, но се погрижи, когато дойда при теб, да нямаш нищо друго по себе си, освен маратонките и ластиче за коса.
— Нямам ластиче за коса.
— Едно нещо по-малко за сваляне.
За съжаление, когато я зърна, тя все още беше облечена, но не за дълго. Като останаха голи, двамата се затъркаляха със смях по меката трева, ала когато закапаха първите капки дъжд, смехът им заглъхна.
Опиянен от целувките й, той проникна в мекото й отдаващо се тяло и изведнъж усети нещо… като благоговение. Но илюзията беше прекалено крехка, за да устои пред първичните желания на тялото му.
Дъждът забарабани по гърба му. Ноктите й се впиха в раменете му… настойчиви, подканящи. Дъждът… тази жена… Насладата й го помете и той забрави за всичко останало.
През следващите дни Моли се държеше като обсебена.
52
Филм на ужасите от 1999 г., в който трима студенти изчезват в непроходима гора. — Бел.прев.