Еди прихна с пълна уста и полусдъвканият сандвич със салам едва не се разлетя наоколо. Сръга брат си с лакът в ребрата.
— Ей, Лари — измуча той, — искаш ли да се заемеш с пансиона?
— Уха, и още как! — изсумтя Лари и се пресегна за бирата си. — Щом ще имам билярдна маса, сателитна телевизия и никакви женски.
— Моли… излез. Веднага. — Кевин тръсна глава към вратата.
Еди се захили, доволен, че тази дребосъчка най-после беше поставена на място.
Тя стисна зъби, сетне разтегли устни в скована усмивка.
— Тръгвам си, скъпи. И се постарай да почистиш след приятелите си. Последния път, когато ми чиниите, се беше намокрил, затова сега не забравяй да си сложиш престилка.
Ето на това му се казваше да си под чехъл.
След вечерята Моли се оплака на племенниците си, че я боли коремът, и им каза, че ще трябва да спят в тяхното бунгало. Чувстваше се виновна, задето ги лъжеше, особено след като на другия ден си заминаваха, но нямаше друг избор. Облече си джинсите, угаси светлините и се сви на стола до отворения прозорец. После зачака.
Не се тревожеше, че Кевин ще се появи. Той беше отишъл в града с братята Дилард, където — ако имаше справедливост на този свят — би трябвало яко да се напие и на сутринта да не може да надигне глава от жесток махмурлук. Освен това двамата не си бяха проговорили през целия следобед.
По време на следобедния чай беше съвсем явно, че й е сърдит, но на нея не й пукаше, защото му беше не по-малко сърдита. Кев е нашият човек… Кев е нашият голям глупак! Достатъчно лошо беше да продаде лагера, но да го продаде на някакви оригващи се гадняри, които смятаха да го разрушат, беше прекалено. Никога нямаше да си прости, ако поне не се опита да му попречи.
Бунгалото „Полски кремове“ беше доста отдалечено, за да види, когато мъжете се върнат от града, но лагерът бе достатъчно притихнал, за да чуе шума на колата. И наистина, малко след един през нощта тя чу познатия грохот. Надигна се в стола и се помоли да няма пропуски в плана й, защото това беше най-доброто, което можа да измисли.
Нахлузи маратонките, грабна фенерчето, което бе задигнала от къщата, и остави Ру вътре, за да си свърши работата спокойно. Четирийсет и пет минути по-късно младата жена се вмъкна в „Агнеца Божий“, където бяха настанени Еди и Лари. По-рано, след като мъжете бяха потеглили към града, тя бе разузнала наоколо, за да е наясно в коя спалня ще спи Еди. Сега оттам се носеха вонящи алкохолни изпарения.
Моли приближи до кревата и огледа с отвращение смърдящата грамада под одеялото.
— Еди?
Грамадата не се помръдна.
— Еди — прошепна тя отново, този път по-силно, като се надяваше, че няма да събуди Лари, защото беше много по-лесно да се справи само с единия от братята. — Еди, събуди се.
Когато мъжът се размърда, Моли едва не се задуши от отровния облак. Такъв простак и грубиян нямаше място в Гората на славея.
— Да… да? — Еди отвори очи и измуча: — К’во…
— Аз съм, Моли — зашепна тя. — Жената на Кевин, с която е разделен. Трябва да поговоря с теб.
— Ама… к’во те прихваща, за к’во шъ гово…
— За лагера. Много е важно.
Той се опита да се надигне на лакти, но натежалата му глава отново се стовари на възглавницата.
— Нямаше да те безпокоя, ако не беше толкова спешно. Ще изляза, за да се облечеш. И между другото, не е нужно да будиш Лари.
— Ама… защо е туй бързане? Тъкмо сега ли тряб’а да говорим?
— Боя се, че да. Освен ако не искаш да допуснеш ужасна грешка.
Тя изтича навън в коридора, надявайки се той да събере достатъчно сили, за да стане от леглото.
След няколко минути Еди се появи, препъвайки се на входната врата. Моли притисна пръст към устните си и му даде знак да я последва. Като си осветяваше пътя с фенерчето, тя излезе на моравата и се запъти към „Полски кремове“. Преди да стигне до бунгалото, зави към гората и пое по пътеката към езерото. Вятърът се усили. Може би скоро щеше да се разрази буря. Надяваше се да приключи с Еди, преди дъждът да рукне. Той се клатушкаше зад нея, едър и тромав.
— Ама к’во става тук?
— Трябва да видиш нещо.
— Че не може ли да го видя на сутринта?
— Тогава ще е много късно.
— По дяволите! Кев знае ли за това?
— Кев не иска да знае.