— Права си. Никога не съм разбирал малодушието.
— Но това не е честно! Не мога да спечеля. Ако направя поправките, ще спася положението, но после ще се ненавиждам. Ако пък не ги направя, книгите за Дафни няма да видят бял свят. Издателят никога няма да преиздаде старите, а новите книги просто няма да се появят по книжарниците. Аз губя и в единия, и в другия случай.
— Да загубиш, е по-добре, отколкото да седиш със скръстени ръце.
— Не, не е. Жените в моето семейство не губят битките.
Кевин я изгледа замислено.
— Ако не греша, освен теб в семейството ти има само още една жена.
— И виж какво постигна тя! — От възбуда Моли закрачи из стаята. — Фийби не се отказа от „Старс“ дори когато всички я бяха отписали. Изправи се сама срещу враговете си…
— И дори се омъжи за един от тях.
— … и ги победи в тяхната собствена игра. Същите тези мъже, които я смятаха за празноглава секси блондинка, за незаслужаваща внимание глупачка. Никой не вярваше, че ще й поверят „Старс“, но се получи точно обратното.
— И сега й се възхищава целият футболен свят. Но какво общо има това с теб? — Тя се извърна. Той и бездруго го знаеше, но искаше да го чуе от нея. — Хайде, Моли! Кажи на глас сълзливите думички, че да мога и аз да си поплача яко.
— Върви по дяволите!
— Добре, тогава аз ще ги кажа. Ти не се бориш за книгите си, защото се боиш да не се провалиш. И тъй като винаги тайно си съперничиш със сестра си, за нищо на света не желаеш да рискуваш.
— Не си съпернича с Фийби. Аз я обичам!
— Не се съмнявам в това. Но тя е една от най-влиятелните личности в професионалния спорт, а ти си само една неудачница.
— Не съм!
— Тогава престани да се държиш като такава.
— Ти не разбираш.
— Вече започнах да разбирам доста неща. — Той преметна ръка през гърба на стола. — Дори може да се каже, че най-после разбрах всичко.
— Какво именно? Няма значение, не искам да зная. — Моли се запъти към кухнята, но той й препречи пътя.
— Например историята с противопожарната аларма. Дан все ми повтаряше какво спокойно и сериозно дете си била. Какви отлични оценки си получавала, с колко награди са те удостоили. През целия си живот си се опитвала да бъдеш идеална, нали? Била си най-добрата ученичка, трупала си медали за добро поведение с такъв ентусиазъм, с какъвто другите събират бейзболни картички. Но после нещо се случва. Напрежението става непоносимо и бушоните ти гръмват. Включваш противопожарната аларма, подаряваш всичките си пари, скачаш в леглото на напълно непознат мъж! — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че не го проумях начаса. Но най-поразителното е, че хората около теб още не са го проумели.
— Да проумеят какво?
— Коя си ти всъщност.
— Сякаш ти знаеш.
— Цялото това съвършенство не ти е в характера.
— За какво говориш?
— За тази личност, която можеше да бъдеш, ако беше израснала в нормално семейство.
Моли нямаше представа какво смята да каже, но знаеше, че твърдо го вярва, и внезапно изпита желание да побегне. Но Кевин упорито й препречваше пътя към вратата.
— Не разбираш ли? Ти си родена да бъдеш черната овца в училище, момичето, което бяга от час, за да изпафка по някой фас с гаджето си или да го направи на задната седалка на колата му.
— Какво?
— Момичето, което най-вероятно никога няма да отиде в колеж и… ще избяга в Лас Вегас, за да дефилира в някое вариете по прашки.
— По прашки? Това е най…
— Ти не си дъщеря на Бърт Съмървил. — Засмя се горчиво. — По дяволите! Ти си истинска дъщеря на майка си. А хората около теб са прекалено слепи, за да го забележат.
Тя се срути в люлката. Що за тъпотии! Отвлечени измислици на някой, който прекарва твърде дълго време в тренировъчната зала. Опитваше се да преобърне наопаки представата, която младата жена имаше за себе си.
— Ти сам не знаеш какво…
Внезапно дъхът й секна. Опита се да продължи, но езикът й не й се подчини, защото всичко внезапно си дойде по местата.
Черната овца… момичето, което бяга от час…
— Ти се страхуваш да рискуваш не само защото си съперничиш с Фийби. Боиш се да поемаш рискове, защото още живееш с илюзията, че трябва да бъдеш идеална. Но, Моли, повярвай ми, на теб ти е чужд стремежът към съвършенство.
Трябваше да го обмисли, но не можеше да го направи под зоркия поглед на тези пронизващи зелени очи.
— Не зная — дори не разпознавам личността, за която ми говориш.