Вдигна очи към прозорците, издигащи се до тавана. Огледа тухлените стени, избледнели от годините, после се взря в малкия уютен кухненски бокс и дълго наблюдава играта на светлината по дървения под. Нейният дом.
Две седмици по-късно Моли излезе от асансьора на деветия етаж на административната сграда на Мичиган Авеню, където се помещаваше офисът на издателството. Пристегна жилетката върху ленената рокля на червено и бяло каре и забърза по коридора към кабинета на Хелън Кенеди Шот. Вече нямаше връщане назад, надяваше се само фон дьо тенът да е скрил сенките под очите й.
Огромното бюро на редакторката й бе отрупано с ръкописи, коректури и корици на бъдещи книги. Хелън се надигна и усмихнато я поздрави. Въпреки задушното време, тя бе облечена в обичайния си строг костюм. Късата й сива коса беше грижливо сресана. Нямаше грим, но ноктите й блестяха с яркочервен лак.
— Моли, много ми е приятно да те видя отново. Толкова се радвам, че най-после се обади. Почти се бях отказала от опитите си да се свържа с теб.
— И аз се радвам да те видя — отвърна младата жена учтиво, защото независимо какво бе казал Кевин за нея, тя по природа беше любезна с хората.
През прозореца на кабинета се виждаше ивица от река Чикаго, но вниманието й бе привлечено от пъстроцветните детски книги, струпани по лавиците на стените. Докато Хелън бъбреше за новия маркетинг мениджър, Моли забеляза яркоцветните гръбчета на първите пет книги от нейната поредица за Дафни. Мисълта, че „Дафни се претъркулва“ никога няма да се присъедини към тях, би трябвало да я прониже като нож в сърцето, но в момента то бе толкова вкоравено, че не почувства нищо.
— Хубаво е, че се срещаме — продължи Хелън. — Трябва да поговорим за доста неща.
— Не са толкова много — промърмори Моли. Не можеше повече да отлага. Отвори чантата си, извади голям бял плик и го остави на бюрото. — Това е чекът, с който ми изплатихте първата половина от хонорара за „Дафни се претъркулва“.
— Но ние не искаме от теб да връщаш аванса — смая се Хелън, — а да издадем книгата.
— Опасявам се, че няма да можете. Няма да направя поправките.
— Моли, зная, че не ти харесват предложенията ни, но е крайно време да си поговорим откровено. Още от самото начало винаги сме желали най-доброто за кариерата ти.
— Аз пък желая най-доброто за моите читатели.
— Също и ние. Моля те, опитай се да ни разбереш. Авторите гледат на поредния си проект само от своята гледна точка, но кръгозорът на издателя е много по-широк, включително и отношенията ни с пресата и читателската общност. Повярвай ми, просто нямахме друг избор.
— Всеки има избор. Преди час аз направих моя.
— Какво искаш да кажеш?
— Публикувах „Дафни се претъркулва“. В оригиналната версия.
— Публикувала си я? — Веждите на редакторката се стрелнаха нагоре. — За какво говориш?
— Публикувах я в интернет.
Хелън скочи от стола.
— Не можеш да го направиш! Имаме договор!
— Ако прочетеш текста със ситни букви в края на договора, ще видиш, че правото за електронната версия на книгата остава мое.
Хелън онемя. Големите издателства обикновено не допускаха такава клауза в договорите, но по-малките не си правеха труда да проверяват старателно текста.
— Не мога да повярвам, че си го направила.
— Сега всяко дете, което иска, ще може да прочете „Дафни се претъркулва“ и да види оригиналните илюстрации.
Моли си бе подготвила дълга реч, включваща кладите, на които са били изгаряни книги, както и Първата поправка към конституцията, гарантираща свободата на словото, но вече нямаше сили. Побутна плика с чека към Хелън, стана и излезе от кабинета.
— Моли, почакай!
Беше направила това, което трябваше, затова не се спря. Докато вървеше към колата, би трябвало да изпитва удовлетворение, но вместо това в душата й се бе настанила някаква пустота. Една приятелка от колежа й бе помогнала да си направи собствен уебсайт в интернет. Освен текста и рисунките на „Дафни се претъркулва“, Моли бе добавила списък с детски книги, които навремето са били забранявани от различни обществени организации, недоволни от съдържанието или от илюстрациите. В списъка фигурираха „Червената шапчица“, всички книги за Хари Потър, „Времевият квинтет“ от Маделин Ленгъл, „Шпионката Хариет“ от Луиз Фицхю, „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, както и творбите на Джуди Блум, Морис Сендак, Братя Грим, „Задната къща“ от Ане Франк. В края на списъка Моли бе добавила „Дафни се претъркулва“. Тя не беше Ане Франк, но се усещаше по-добре в такава чудесна компания. Жалко, че не можеше да позвъни на Кевин и да му каже, че най-после е защитила своето зайче.