С които обаче не бе разговарял от седмици.
Кевин се втренчи в Лили. Може би защото бе станало късно и донякъде се беше размекнал, но думите сами излязоха от устата му.
— Моли си мисли някои неща за мен, които аз не споделям.
— Какви неща?
— Тя си мисли, че… — Той остави бутилката с бира на масата. — Тя ми каза, че съм емоционално незрял и повърхностен.
— Не си! — Очите на майка му блеснаха. — Как е могла да каже нещо толкова ужасно!
— Да, но работата е там, че…
— Ти си много сложен и особен мъж. Боже мой, ако беше повърхностен, щеше веднага да се отървеш от мен.
— Опитах се…
— Щеше да ме потупаш по рамото и да ми обещаеш, че ще ми изпращаш коледни картички. Аз щях да остана доволна и щях да си замина. Но ти си прекалено съвестен и чувствителен, за да постъпиш така, макар че никак не ти беше леко.
— Много мило, че го казваш, но…
— О, Кевин… не бива да си мислиш, че си повърхностен. Обичам Моли, но ако я чуя да каже нещо подобно за теб, двете ще трябва сериозно да поприказваме.
Искаше му се да се засмее, но очите му запариха, а краката му сами се понесоха. Следващото, което помнеше, беше как пристъпи към жената с отворена прегръдка. Всяка майка защитава сина си, когато му е зле, дори и ако този син не го заслужава.
Прегърна я силно, всеотдайно. А тя издаде звук, който му напомни за мяукане на новородено котенце.
Пристисна я още по-плътно.
— Искам да те попитам за някои неща.
От гърдите й се отрони накъсано ридание.
Синът й се изкашля.
— Някога учила ли си се да свириш на пиано?
— О, Кевин, аз дори нотите не мога да чета…
— А устните ти изриват ли се, когато ядеш домати?
Тя се притисна още по-силно към него.
— Ако изям прекалено много.
— А как си със сладките картофи? — Последва поредното хлипане. — Всички, освен мен, ги харесват, затова се чудех… — Млъкна, защото му ставаше все по-трудно да говори. Но в същото време все още разпръснатите късчета от мозайката в душата му започнаха да се подреждат.
Следващите няколко минути двамата останаха сгушени в прегръдките си. Накрая заговориха, думите се изливаха като пълноводна река, сякаш се опитваха да наваксат пропуснатото през последните три десетилетия. Понякога млъкваха, със сълзи на очи, за да намерят подходящите думи, които да запълнят пустотата, царила толкова дълго в живота и на двамата. По силата на едно неизречено съгласие не споменаха нищо нито за Моли, нито за Лиам Дженър.
В три след полунощ, когато най-после се разделиха на горната площадка, преди да се прибере в стаята си, Лили го погали по бузата.
— Лека нощ, скъпи!
— Лека нощ… — Кевин искаше да каже: „Лека нощ, мамо!“, но му се струваше, че по някакъв начин ще предаде Мейда Тъкър, и затова замълча. Наистина Мейда не беше майка-мечта, но тя го бе обичала с цялото си сърце и той нея също. — Лека нощ, мамо Лили — изрече накрая с усмивка.
Последва истински водопад от сълзи.
— О, Кевин… Кевин, моето сладко малко момче.
Тази нощ той заспа с усмивка на уста.
А когато след няколко часа алармата на будилника го накара да скочи от леглото, за да се погрижи за закуската, младият мъж се замисли за изминалата нощ и за това, че от сега нататък Лили завинаги ще бъде част от живота му. Беше хубаво. Точно както трябваше да бъде.
За разлика от всичко останало в живота му.
Слезе в празната кухня и си каза, че няма причина да се чувства виновен пред Моли, но изглежда, съвестта му беше на друго мнение. Докато не намери начин как да изглади вината си, никога нямаше да спре да мисли за нея.
И внезапно го осени една мисъл. Идеалното решение.
Моли се втренчи невярващо в адвоката на Кевин.
— Той ми подарява лагера?
Адвокатът се намести по-близо към средата на кашона, в който се намираше компютърът на Моли.
— Господин Тъкър ми позвъни вчера сутринта. Сега довършвам оформянето на документите.
— Не го искам! Няма да приема нищо от него.
— Навярно е знаел, че ще реагирате по този начин, защото каза да ви предам, че ако се откажете, ще позволи на Еди Дилард да изравни всичко в лагера с булдозер.