При все това беше прекрасна. Кожата й излъчваше меко сияние, което сякаш струеше отвътре, извивките бяха плавни и подканващи, а лицето — божествено красиво. Истинско въплъщение на Вечната жена, зряла и помъдряла.
Това бе прощалното любовно писмо на Лиам Дженър. Безкомпромисен израз на чувствата му, открити и ясни. Това бе душата й, претворена върху платното от един прекрасен и необикновен мъж, който тя не бе имала смелостта да нарече свой. А сега навярно вече бе твърде късно.
Грабна ключовете си, спусна се надолу по стълбите и хукна навън към колата. Някое от децата бе изрисувало накипрен заек върху прашния капак на багажника. В същия миг Лили осъзна, че рисунката е твърде хубава, за да е дело на детска ръка. Пак Моли и шмекериите й.
Твърде късно, твърде късно, твърде късно… Гумите изсвистяха, когато подкара от лагера към стъклената му къща. Докато тя издигаше бариери, за да прикрие страха си със спомена за мъжа, когото отдавна не обичаше, Лиам честно и открито преследваше това, което желаеше.
Твърде късно, твърде късно, твърде късно… Колата заподскача по бабуните в края на черния път, сетне продължи по равната морава. Скоро се показа и стъклената къща. Изглеждаше празна и изоставена.
Лили изскочи навън, изтича до вратата и натисна звънеца. Никой не отвори. Заудря с юмруци, сетне заобиколи на бегом къщата. Заминава за Мексико…
Над нея се извисяваше стъклената кула, подходящо убежище за един гений. Жената не съзря вътре признаци на живот, останалата част от дома му също изглеждаше пуста.
Зад гърба й водите на езерото проблясваха на слънчевата светлина, небето над главата й се синееше в безбрежната си синева. Един идеален ден, който сякаш й се присмиваше. Лили зърна една врата отстрани и се спусна към нея. Не очакваше, че ще е отключена, ала тежката дръжка се превъртя в ръката й.
Вътре цареше пълна тишина. Тя прекоси задната част на къщата, надникна в кухнята, после се запъти към дневната. Оттам се качи по железния мост.
Сводестият вход в другия му край я мамеше към неговата светая светих. Нямаше право да влиза там, ала все пак го направи.
Той стоеше с гръб към вратата и опаковаше тубите с акрилни бои в малък куфар. Както и предишния път, когато бе идвала тук, художникът бе облечен в черно — елегантни панталони и риза с дълги ръкави. Облекло за пътуване.
— Искаш ли нещо? — изръмжа мъжът, без да се обърне.
— О, да — отрони тя задъхано.
Той най-после се обърна, но ако се съдеше по стиснатите челюсти и суровия поглед, нямаше да й е лесно.
— Искам теб — заяви Лили.
Трудно беше да се повярва, че е възможно, но изражението му стана още по-надменно. Тя адски бе наранила гордостта му и трябваше доста да се потруди, за да го спечели отново.
Неканената гостенка подхвана подгъва на лятната си рокля, изхлузи я презглава и я захвърли. Разкопчаният сутиен я последва. Накрая пъхна палци под ластика на пликчетата си, смъкна ги надолу и пристъпи настрани от белия кръг.
Той я наблюдаваше безмълвно, с безизразно лице.
Лили вдигна ръце, плъзна пръсти в гъстите си коси и ги повдигна от тила. Сгъна леко едното си коляно, изви се в кокетна чупка в кръста, заставайки в позата, продала милион плакати.
Да стои в тази поза на нейната възраст, навярно изглеждаше нелепо. Ала вместо това тя се чувстваше могъща и огнено чувствена, точно както той я бе нарисувал.
— Да не би да смяташ, че с подобни номера можеш да ме спечелиш отново? — изсумтя Лиам пренебрежително.
— Да. Смятам.
Той кимна рязко с глава към стария диван с протрита кадифена дамаска, който предишния път го нямаше.
— Легни.
Лили се запита дали върху същия диван не бе лежала и друга жена, за да му позира, ала вместо ревност изпита единствено съжаление. Която и да бе жената, тя не притежаваше нейната сила.
Бавно, с уверена усмивка на уста, тя пристъпи към дивана, поставен под един от таванските прозорци. Когато се излегна, светлината окъпа кожата й в златисто сияние.
Не се изненада, като го видя да вади трескаво палитрата и тубите с бои от куфарчето. Как би могъл да устои на желанието да я рисува? Отпусна глава върху извитата си ръка и застина в позата на съвършено задоволство върху мекото кадифе, докато той работеше, изстисквайки боите върху палитрата. Накрая събра четките и приближи към нея.
Не й бе убягнало учестеното му дишане, а сега забеляза и пламъка на желанието, лумнал в очите на гения. Той коленичи пред нея. Тя зачака. Търпеливо и уверено.