Моли си свари чай, за да пропъди студа през януарската вечер, и отнесе чашата до бюрото си. Отдавна трябваше да се заеме с поредната статия за списание „Чик“, но вместо лаптопа взе от дивана скицника си, за да нахвърли няколко идеи за новата си книжка „Дафни намира зайче мъниче“.
Телефонът звънна точно когато сядаше.
— Ало!
— Дафни? Обажда се Кевин Тъкър.
Чаят се разля в чинийката. Моли остана без дъх. Някога беше лудо увлечена по този мъж. А сега само звукът на гласа му я ужасяваше.
Пое с усилие глътка въздух. След като още я наричаше Дафни, значи не бе говорил с никого за нея. Това беше добре. Не искаше той да я споменава, дори не желаеше да си спомня за съществуването й.
— Откъде имаш номера ми?
— Нали те накарах да ми го кажеш.
Бе забравила за това.
— Аз, ъъъ… Какво мога да направя за теб?
— Сезонът приключи и заминавам на почивка. Исках само да съм сигурен, че няма… някакви неблагоприятни последици от… от това, което се случи.
— Не! Никакви последици няма. Разбира се, че няма.
— Това е добре.
Въпреки хладния отговор, Моли долови облекчението му. В същия миг, при все че умираше от срам, младата жена измисли как да се справи с деликатното положение.
— Идвам, скъпи! — извика на въображаемото си гадже.
— Явно не си сама?
— Не, не съм. — Отново извиси глас: — Говоря по телефона, Бени! Идвам след малко, миличък. — Потръпна. Не можа ли да измисли по-подходящо име?
Ру изтича при нея от кухнята, за да провери какво не е наред. Моли стисна телефона по-силно.
— Оценявам, че се обади, Кевин, но нямаше нужда.
— Е, щом всичко е…
— Всичко е чудесно, но трябва да тръгвам. Съжалявам за мача. И ти благодаря, че се обади. — Ръката й още трепереше, когато затвори.
Току-що беше разговаряла с бащата на нероденото си бебе.
Отпусна длан върху плоския си корем. Още не можеше да повярва, че я бе сполетяло това. Когато цикълът й закъсня, започна да се самозалъгва, че причината е в преживяния стрес. Но след това гърдите й станаха необичайно чувствителни, последваха първите пристъпи на гадене, а преди два дни си купи първия тест за бременност. Резултатът така я паникьоса, че тутакси изтича до аптеката, за да повтори теста.
Нямаше грешка. Беше бременна от Кевин Тъкър.
Но първата й мисъл не бе за него, а за Фийби и Дан. Семейството беше смисълът на техния живот. За тях бе немислимо да се възпитава дете само от един родител. Новината за бременността й щеше да ги съсипе.
Колкото до Кевин, щеше да се погрижи той никога да не узнае за детето. Куотърбекът по-скоро беше нейна невинна жертва и затова сега тя трябваше сама да се справи с последствията.
За щастие, нямаше да е много трудно да го държи в неведение. Сезонът бе приключил и нямаше голяма вероятност да се натъкне на него. А през лятото, когато отново започнат тренировките на отбора, тя щеше да се постарае да стои по-далеч от сградата на отбора. И без това рядко засичаше играчите, с изключение на вечерните събирания в дома на Фийби и Дан. Е, да, рано или късно, Кевин щеше да чуе за детето, но едва ли би заподозрял нещо след днешното позвъняване. Моли се постара да го убеди, че в живота й се е появил друг мъж.
Погледна през прозореца към зимното небе. Вече бе съвсем тъмно, макар да беше шест часът. Тя отново легна на дивана.
Само допреди два дни нямаше никаква представа, че ще бъде самотна майка. И изобщо не се замисляше за майчинството. А сега не бе в състояние да мисли за нищо друго. Тъгата и чувството на неудовлетвореност, нейни верни спътници в живота, изчезнаха някъде, изместени от непознатото досега усещане, че всичко е на мястото си, както бе редно. Най-после ще има свое семейство.
Ру я близна по ръката. Младата жена затвори очи и се отдаде на мечтите си. Дали ще е син? Или дъщеря? Всъщност нямаше никакво значение. Толкова силно обичаше децата на сестра си, че несъмнено щеше да бъде добра майка и на своето дете, ще го обича за двама.
Нейното бебе. Нейното семейство.
Най-после.
Протегна се доволно, наслаждавайки се на неописуемо приятния покой, обзел душата й. Ето какво не й бе достигало през всичките тези години — да си има свое семейство. Не помнеше кога за последен път се бе чувствала така щастлива. Вътрешният й покой и удовлетвореност се бяха отразили дори на косата й, която вече не беше зверски къса и отново бе добила естествения си тъмнокестеняв цвят. Точно както трябваше.