— Ще го продам. Имам кариера, върху която трябва да се съсредоточа.
— Не можеш да го продадеш! Наистина, Кевин, това е част от историята на семейството ти. Освен това хората продължават да ходят там всяка година.
— Обзалагам се, че това радва местния гробар.
— Какъв гробар? О, скъпи… трябва да вървя, иначе ще закъснея за урока по акварелна живопис.
Тя затвори телефона, преди той да успее да й съобщи за женитбата си. Е, какво пък, така може би стана по-добре. Разговорът за лагера допълнително вкисна и без това мрачното му настроение.
Господи, каква мъка бяха онези летни ваканции там. Докато приятелите му играеха на бейзбол или просто мързелуваха, той тъпееше в онзи пущинак сред старци и глупави правила и поучения.
Не пляскай толкова силно във водата, миличък. Дамите не обичат да си мокрят косите.
Службата, синко, започва след половин час. Иди да се измиеш.
Пак ли си хвърлял топката в стената на параклиса? Цялата боя е на петна.
Когато стана на петнайсет, Кевин най-после се разбунтува и едва не им разби сърцата.
Няма да се върна там повече. Не можете да ме заставите! Там е дяволски скучно! Мразя онова място! Ще избягам, ако се опитате да ме върнете там! Тогава ще видите!
Накрая родителите му отстъпиха и следващите три години той прекара в Гранд Рапидс с приятеля си Мат. Бащата на Мат беше млад и силен спортист от колежанския футболен отбор на „Спартанс“ и всяка вечер риташе топка с двете момчета. Кевин го боготвореше.
След няколко години Джон Тъкър толкова остаря, че повече не можеше да пътува до лагера за летните църковни служби. Параклисът изгоря и лагерът изгуби ролята си на религиозен център. Лелята на Кевин, Джудит, се премести в грозната стара къща в лагера, където дотогава отсядаше с родителите си, като през лятото продължаваше да дава под наем бунгалата. Самият той оттогава нито веднъж не стъпи там.
Не искаше да си спомня за онези безкрайни скучни горещи дни, за безбройните досадни поучения, за забележките, за лекциите на старците. Усили докрай звука от новия си компактдиск. Но тъкмо когато прекоси границата между двата щата, забеляза отстрани на магистралата познатия резедав фолксваген. Толкова силно натисна спирачките, че изпод гумите се разлетяха камъчета. Нямаше грешка, това бе колата на Моли. Тя се беше облегнала на волана.
Чудесно. Само това му липсваше. Една истеричка. Какво право имаше тя да се държи истерично? Той бе този, който трябваше да вие от мъка.
Дали да не продължи напред? Не, тя вероятно вече го бе забелязала, затова слезе от колата си и тръгна към нея.
От силната болка дъхът й секна. Или може би беше от страх? Моли знаеше, че трябва да се добере до някоя болница, но не можеше дори да помръдне. Опасяваше се, че ако се измести дори съвсем малко, горещата лепкава течност, вече просмукваща се през полата на бялата й вълнена сватбена рокля, ще потече още по-силно и ще отнесе бебето й.
При първите спазми реши, че стомахът я присвива от глад, тъй като цял ден не бе хапнала нищо. Но после я скова такава силна болка, че едва успя да отбие колата до канавката. Обви корема си с ръце и се сгърчи от болка.
Моля те, Господи, не позволявай да изгубя детето! Моля те, Господи!
— Моли?
През пелената от сълзи видя Кевин, наведен към страничното стъкло. Той тихо почука по прозореца.
— Моли, какво ти е?
Младата жена се опита да му отговори, но не успя. Той натисна дръжката.
— Отключи вратата.
Опита да се пресегне към дръжката, но я скова следващият спазъм. Изскимтя и стегна ръце към бедрата си, за да ги задържи притиснати. Той отново насили вратата, този път по-силно.
— Удари по ключалката! Просто я удари!
Някак си успя да изпълни заповедта му. Когато той рязко отвори вратата, я връхлетя вълна от режещо студен въздух. Дъхът му излезе като облак в колата.
— Какво ти е?
Страх скова гърлото й. Успя само да прехапе устни и да стисне бедрата си още по-плътно.
— Бебето ли?
Тя кимна рязко.
— Да не е спонтанен аборт?
— Не! — Успя да се пребори с болката и се опита да заговори по-спокойно: — Не, не е аборт. Само… само някакви спазми.
Моли разбра, че той не й повярва, и го намрази заради това.
— Отиваме в болница.
Заобиколи тичешком колата, отвори вратата и се пресегна към нея, за да я измести на пътническата седалка, но тя не му позволи. Ако се помръдне…