— Липсваш на децата — каза й Фийби.
— Обещавам довечера да им позвъня.
Вечерта им се обади. С близначките и Андрю всичко беше наред, но думите на Хана я прободоха право в сърцето.
— Аз съм виновна, нали, лельо Моли? — прошепна момичето. — Заради това не искаш вече да идваш у дома. Защото последния път, когато беше тук, аз казах, че ми е мъчно за бебето ти, което умря.
— О, миличка!
— Не знаех, че не бива да говоря за бебето. Обещавам, че никога, никога няма и дума да обеля за това.
— Ти нищо лошо не си направила, слънчице. Ще дойда за уикенда и ще си изкараме страхотно.
Но след посещението се почувства още по-зле. Мразеше се, че е виновна за тревогата, помрачаваща лицето на Фийби, не можеше да понася мекия грижовен тон на Дан, който се държеше с нея, все е едно е изделие от крехко стъкло, в очакване то всеки миг да се счупи. Особено тежко й беше да е с децата. Когато те я прегръщаха през кръста и настояваха да погледне новите им придобивки и проекти, дъхът й секваше и сърцето й сякаш щеше да се пръсне от мъка.
Обичта на семейството й я задушаваше и Моли намери предлог, за да си тръгне по-рано.
Месец май изтече и настъпи юни. По десетина пъти на ден Моли сядаше с намерението да рисува, но перото й, обикновено бързо и сръчно, сега отказваше да й се подчинява. Опита се да измисли идея за статия за списание „Чик“, но главата й оставаше празна, също като банковата й сметка. Парите й стигнаха само за да плати ипотеката за юли, но нищо повече не можеше да си позволи.
Дните бавно се влачеха. Моли обръщаше все по-малко внимание на дребните неща. Един от съседите й остави пред вратата й голяма торба, натъпкана с кореспонденцията й, преливаща от пощенската й кутия. Във ваната й се натрупа купчина мръсно бельо. Малкият апартамент, който досега поддържаше в идеален ред, сега тънеше в прах. За капак я пипна силна простуда, от която все не можеше да оздравее.
В петък главата я болеше толкова силно, че тя позвъни в училището, където изнасяше лекции на доброволни начала. Каза им, че е болна, и отново се сгуши в леглото си. По-късно се насили да изведе Ру на кратка разходка и след като преглътна парче от препечената филийка, спа през целия уикенд.
В понеделник главата вече не я болеше, но простудата бе изсмукала всичките й сили и Моли отново се обади в училището, за да им каже, че няма да отиде. Кутията й за хляб беше празна, нямаше и овесени ядки. Намери в бюфета само консервирани плодове и ги изяде насила.
Във вторник я събуди звънът на домофона. Ру скочи и настръхна. Тя се зави през глава с одеялото, но точно успя да задреме, когато някой започна да тропа на вратата. Моли притисна краищата на възглавницата върху ушите си, обаче нищо не успя да заглуши познатия плътен глас, ясно различим въпреки ожесточеното джафкане на домашния й любимец.
— Отвори! Зная, че си вътре!
Онзи ужасен Кевин Тъкър.
Тя кихна и запуши с показалци ушите си, но Ру продължаваше да лае, а Кевин — да блъска вратата. Лошо куче. Противен, досаден куотърбек. Всички в сградата ще се оплачат от шума. Проклинайки, изпълзя от леглото.
— Какво искаш? — попита с пресипнал от малкото употреба глас.
— Отвори! Веднага!
— Защо?
— Трябва да говоря с теб.
— Не искам да говоря. — Сграбчи една кърпа и си издуха носа.
— Толкова по-зле за теб. Предлагам ти да ме пуснеш вътре, освен ако не искаш всички в сградата да научат подробности за личния ти живот.
Моли неохотно отключи бравата. Съжаляваше, че няма пистолет подръка.
Кевин се извисяваше на прага, ослепително красив, със съвършено тяло, тъмноруса коса и искрящи зелени очи. Главата отново я заболя. Искаше й се да си бе сложила слънчевите очила.
Той се промъкна покрай ръмжащия пудел и затвори вратата след себе си.
— Изглеждаш адски зле.
Тя се довлече до дивана.
— Тихо, Ру.
— Ходи ли на лекар?
— Не ми трябват доктори. Настинката ми почти премина.
— А какво ще кажеш за психиатър?
— Престани. — Достатъчно лошо бе, че трябваше да търпи нахалството и целият му блясък, застрашаващ и без това крехкия й вътрешен мир. Освен това притокът на свеж въздух беше омерзителен.
— Ще се махнеш ли?
Докато той оглеждаше апартамента й, младата жена изведнъж забеляза мръсните чинии, струпани в мивката в кухнята. Мебелите бяха прашни. Хавлията й висеше преметната през ръба на дивана. Но той беше неканен гост, така че на нея й беше все едно.