— Вчера не си отишла на срещата с адвоката.
— Каква среща? — Тя прокара ръка през сплъстената си коса. Преди половин час се беше довлякла до ваната, за да си измие зъбите, но просто не можеше да си спомни дали бе взела душ. А развлечената сива нощница миришеше на вкиснато.
— Анулирането на брака ни, забрави ли? — Погледът му се плъзна към бялата пазарска найлонова торба, оставена до вратата, пълна с неотворени писма, и додаде саркастично: — Предполагам, че не си прочела писмото.
— Вероятно. Най-добре е да си вървиш. Може да те заразя.
— Е, ще се наложи да рискувам. — Той пристъпи към прозореца и погледна надолу към паркинга. — Хубава гледка имаш оттук.
Тя затвори очи и задряма.
През живота си Кевин не бе виждал по-жалка картина.
Нима това създание с пепеляво лице и сплъстена коса, вонящо на пот и подсмърчащо, с печални очи, беше неговата жена? Трудно бе да повярва, че е дъщеря на вариететна танцьорка. Трябваше да остави адвоката си да се погрижи за всички формалности, но не можеше да забрави отчаянието, изписано в очите й, когато го молеше да притиска краката й един към друг, сякаш грубата външна сила можеше да запази бебето й вътре в нея.
Зная, че ме мразиш, но…
Вече не можеше да я мрази, не и след като бе станал свидетел на безутешната й борба да спаси детето си. Но мразеше чувствата, които изпитваше, сякаш носеше някаква отговорност за нея. Тренировъчният лагер-сбор започваше след по-малко от два месеца и той трябваше да събере всичките си сили, за да се подготви за следващия сезон. Сега се взираше намръщено в нея.
Трябва да служиш за пример, Кевин. Винаги да постъпваш правилно.
Младият мъж се отдалечи от прозореца, прекрачвайки безполезното й разглезено куче. Защо тази богаташка живееше в такъв окаян апартамент? Може би защото така й е по-удобно. Навярно имаше още три жилища в някои топли, екзотични местенца.
Кевин се отпусна на срещуположния край на дивана. Огледа я критично. Сигурно бе отслабнала с около пет килограма след помятането. Косите й, пораснали почти до брадичката, бяха загубили копринения си блясък, който помнеше от деня на сватбата им. Явно бе зарязала всякакви гримове, а с тези тъмни кръгове под очите приличаше на изтерзана затворничка.
— Проведох доста интересен разговор с един от съседите ти.
Тя закри с длан очите си.
— Ако веднага си тръгнеш, обещавам, че още утре сутринта ще се обадя на адвоката.
— Съседът ме позна още щом ме видя.
— Не се и съмнявам.
„Значи, все още има сили да ехидничи“, каза си Кевин. Възмущението му избухна с нова сила.
— Май повече му харесваше да поклюкарства за теб. Очевидно от няколко дни си престанала да си прибираш пощата.
— И какво от това? Никой не ми изпраща нищо интересно.
— И от миналия четвъртък до сега си излизала от апартамента си само веднъж, за да разходиш онзи питбул.
— Престани да го наричаш така. Имах силна настинка, това е всичко.
Бе забелязал зачервения й нос, но не мислеше, че причината е само настинката. Изправи се.
— Стига, Моли. Не е нормално да седиш затворена тук.
Тя се втренчи неодобрително в него изпод китката си.
— Виж ти, кой го казва! Да не би да си психиатър, че да определяш кое е нормално и кое — не? Чух, че когато Дан те е открил в Австралия, си лудувал в океана, заобиколен от акули.
— Може би имаш депресия.
— Благодаря, доктор Тъкър. А сега се омитай оттук.
— Моли, изгубила си само едно бебе.
Просто съобщаваше един факт, но младата жена се почувства, сякаш я бе прострелял. Скочи от дивана, а изпепеляващият й поглед бе по-красноречив от всякакви думи.
— Разкарай се оттук, преди да съм извикала полицията!
Трябваше да я остави и да си тръгне. И без това си имаше достатъчно неприятности след излизането на статията в „Пийпъл“. Стомахът му се преобръщаше само от вида й. Ако можеше да забрави изкривеното й от болка лице, докато се опитваше да спаси бебето…
— Облечи се. Идваш с мен. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.
Гневният й изблик от преди малко явно я бе изплашил, затова Моли се опита да обърне всичко на шега, но вместо язвителен, гласът й прозвуча като жалостиво грачене.