Затърси червило в чантата си, но размисли и се отказа. Не си струваше усилията. Дали да не позвъни на някоя от приятелките си и да я помоли да дойде да я вземе? След кратко колебание се отказа. Ами ако Кевин изпълни заканата си и разкаже на Фийби и Дан за състоянието й? И без това им бе създала немалко грижи. Засега щеше да е по-добре да продължи с него.
Когато се върна, куотърбекът не беше в колата. Канеше се пак да се настани на задната седалка, но реши, че така той ще продължи да я пренебрегва и да не й говори. Затова остави Ру отзад, а тя седна отпред.
След малко Кевин излезе от бензиностанцията с найлонова торба и картонена чаша за кафе. Като влезе в колата, остави кафето в гнездото за чаши и измъкна от кесията бутилка с портокалов сок. Подаде й я.
— Предпочитам кафето.
— Толкова по-зле, ще трябва да се задоволиш със сока.
Сокът бе приятно хладен в ръцете й. Осъзна, че беше жадна, но като се опита да го отвори, откри, че не й стигат сили. Неочаквано очите й плувнаха в сълзи.
Кевин мълчаливо взе шишето, отвинти капачката му и й го подаде обратно.
Докато излизаха от бензиностанцията, тя преглътна буцата, заседнала на гърлото й.
— Поне за нещо да ви бива и вас, яките мъжаги.
— Обади ми се, ако искаш да смачкаш някоя бирена кутия.
Моли се изненада, когато чу собствения си смях. Отпи сладка и освежаваща глътка от портокаловия сок.
Кевин излезе на магистралата, свързваща двата щата. Отляво се заредиха пясъчни дюни. Моли не виждаше езерото, но знаеше, че в него навярно плаваха много яхти, а може би и товарни кораби от Чикаго за Лъдингтън.
— Ще бъдеш ли така добър да ме осведомиш накъде пътуваме?
— Към северозападната част на Мичиган. В една дупка, наречена „Уинд Лейк“.
— Дотук с мечтите ми за карибски круиз.
— Отиваме в летния лагер, за който ти разказах.
— Там, където си прекарвал летните си ваканции като малък?
— Да. Леля ми го наследи след смъртта на баща ми, но преди няколко месеца и тя умря. Така, за мое нещастие, лагерът остана на мен. Ще го продам, но първо трябва да проверя в какво състояние е.
— Не мога да отида в някакъв лагер. Обърни колата и ме върни у дома.
— Повярвай ми, няма да останем там за дълго. Най-много за няколко дни.
— Няма значение. Вече не ходя по такива места. Когато бях малка, прекарвах всяко лято на лагер и си обещах никога повече да не припарвам до тях.
— Че какво толкова му е лошото на един летен лагер?
— Целият този режим. Всякакви спортове. — Тя издуха носа си. — Нямаш време за четене, нито да останеш насаме с мислите си.
— Явно не си падаш много по спорта?
Едно лято тя се изниза тайно от бунгалото си посред нощ и задигна всички топки от бараката, служеща за склад на спортистите — волейболни, футболни, за тенис и софтбол. Трябваше да направи поне десетина курса до езерото, за да ги хвърли във водата. Възпитателите така и не откриха виновника. Естествено, на никого дори не му хрумна да заподозре кротката, умна Моли Съмървил, която наричаха госпожица Отзивчивост, макар да бе боядисала краищата на бретона си в зелено.
— Аз съм по-добра спортистка от Фийби — възрази тя.
Кевин потръпна.
— Момчетата още говорят за последния път, когато е играла софтбол на един пикник на „Старс“.
Моли не бе присъствала на въпросното забавление, но можеше да си представи как се е развихрила сестра й.
Кевин се престрои в лявото платно и подхвърли заядливо:
— Едва ли няколкото седмици, прекарани в летен лагер за богаташчета, са ти навредили кой знае колко.
— Вероятно си прав — съгласи се Моли.
Само че тя не ходеше на лагер само за няколко седмици. Откакто навърши шест години прекарваше там цели месеци всяко лято.
Когато беше на единайсет, затвориха лагера заради епидемия от морбили. Баща й се вбеси. Не можа да намери на кого да я остави и бе принуден да я вземе със себе си в Лас Вегас. Там я настани в отделен апартамент, а негова позната касиерка се нагърби с ролята на детегледачка, въпреки уверенията на Моли, че вече не е малка и може да остава сама. През деня момичето гледаше сапунки, а през нощта прекосяваше коридора, за да се пъхне в леглото на Бърт.