Погледът му пробяга по тялото й, сетне се задържа за миг. Беше облечена в яркочервени три четвърти джинси и изпомачкана жълта блузка без ръкави, с V-образно деколте. Когато беше будна и ръсеше язвителни подмятания наляво и надясно, по нищо не личеше, че е дъщеря на вариететна танцьорка. Но заспала, изглеждаше съвсем другояче. Веднага се забелязваха фините глезени, дългите стройни крака и меките извивки на бедрата. Под блузата гърдите й се надигаха и спадаха. Благодарение на дълбокото й деколте той зърна края на черна дантела. Засърбяха го ръцете да разкопчее блузата, за да надникне още по-надолу.
Ядоса се на обзелата го възбуда. Още щом се върнеше в Чикаго, щеше да се обади на някое от старите си гаджета. Явно доста дълго не е бил с жена.
Клингонът като че ли прочете мислите му, защото започна да ръмжи, а после шумно залая. Лаят му събуди Моли. Тя отвори очи, а в следващия миг затаи дъх, като видя сянката на някакъв мъж, надвесен над нея. Надигна се твърде рязко и хамакът се преобърна. Кевин я подхвана, преди да се стовари на верандата.
— Ти понякога замисляш ли се, преди да действаш?
Младата жена отметна косата, паднала над очите й, и примигна, за да се разсъни.
— Какво искаш?
— Следващия път ме предупреждавай, преди да ти скимне да изчезнеш.
— Предупредих те — прозя се тя. — Само че ти така зяпаше гърдите на госпожица Андерсън, че изобщо не ми обърна внимание.
Кевин придърпа един от плетените столове и седна.
— Онези двамата са напълно безполезни. Само да им обърнеш гръб и се награбват.
— Ами нали са младоженци.
— Както и ние.
С нищо не можеше да му възрази. Моли се отпусна на металния диван-люлка. Нямаше възглавници и беше доста неудобен.
— Поне едно може да се признае на Ейми — продължи Кевин замислено. — Тя винаги подкрепя мъжа си.
— Особено когато той я притиска към някое дърво.
— Да, но опитай се да ги разбереш. Те са сами срещу целия останал свят. И винаги работят рамо до рамо. Помагат си, като играчи от един отбор.
— Ако си въобразяваш, че се изразяваш много деликатно, грешиш. Ясно ми е за какво намекваш.
— Нужна ми е помощ.
— Не чувам нито дума от това, което ми казваш.
— Очевидно е, че няма да мога да се измъкна от това място до края на лятото. Веднага щом мога, ще назнача управител, но дотогава…
— Дотогава нищо. — Тя се надигна от дивана люлка. — Нямам намерение да си мръдна и пръста. Нека тези сексманиаци, младоженците, ти се притекат на помощ. А какво ще кажеш за Шарлот Лонг?
— Тя каза, че мрази да готви и че се занимавала с това само заради Джудит. Освен това двама от гостите разговаряха с мен и споделиха, че никак не са очаровани от готварските й умения.
Кевин също стана и закрачи по верандата. Кипеше от неукротима енергия.
— Предложих да им върна парите, но когато става дума за летни ваканции, хората стават нетърпимо взискателни. Искат да им възстановя всички разходи, заедно с това, което им е било обещано в списанието „Вирджиния“.
— „Виктория“.
— Няма значение. Бедата е в това, че се налага да останем в това забравено от бога място малко повече, отколкото очаквах.
За нея изобщо не беше забравено от бога. Мястото беше очарователно и Моли се опита да се самозалъже, че е щастлива, задето ще останат тук по-дълго, но усещаше само празнота.
— Докато ти си почиваше, отидох в градчето, за да пусна обява в местния вестник, че търся персонал. Оказа се, че в тази глуха провинция вестникът излиза само веднъж седмично. И тъй като днес ще излезе поредният брой, ще трябва да се изчакат още седем дни. Поговорих с някои от местните, помолих ги да поразпитат, но не зная какво ще постигна.
— Смяташ, че ще останем тук още една седмица?
— Не, ще се опитам да е по-малко, ще поговоря пак с хората — изръмжа Кевин. Изглеждаше готов да счупи нечия глава. — Шансовете, разбира се, са нищожни, но всичко е възможно.
Моли отново се отпусна на люлката.
— А дотогава, предполагам, че ти ще трябва да се занимаваш с домакинството — отбеляза дълбокомислено.