— Още малко и ще наемеш и декоратор.
— Ние, богаташките, обичаме удобствата, дори и да е само за няколко дни.
— Не се и съмнявам.
Близо до езерото пътеката се разширяваше, извиваше се покрай брега, сетне отново се стесняваше и рязко се изкачваше по стръмната скала, надвиснала над водата. Тъкър посочи срещуположния бряг.
— Там са блатата, а зад лагера има широка поляна с поток.
— Поляната на косовете.
— Какво?
— Това е… нищо.
Така се казваше поляната в края на Гората на славея.
— От върха на скалата се открива хубава гледка към градчето.
Моли огледа с недоверие почти отвесния склон.
— Нямам сили за катерене.
— Тогава няма да се изкачваме догоре.
Лъжеше, разбира се, но краката й не се подгъваха както вчера, така че тя го последва.
— А с какво се прехранват жителите на градчето?
— Основно с туризъм. Тук има добри условия за риболов, но мястото е прекалено изолирано, затова не е оживено като другите курорти. Освен това има хубаво голф игрище, а екопътеките са най-добрите в щата.
— Радвам се, че на никого не е хрумнало да развали природата с някакъв голям модерен курорт — заяви Моли.
Пътеката започна още по-стръмно да се изкачва нагоре и младата жена реши да се въздържи от повече приказки, за да пести силите си. Не се изненада, че той дръпна напред, а тя взе да изостава. Изненадващото беше, че още продължаваше да крачи след него.
— Не може да се каже, че си подвижна реклама за издръжливост — провикна се той от върха на скалата.
— Просто съм пропуснала няколко упражнения по таебо — измърмори тя задъхано.
— Да ти търся ли кислородна маска?
Моли едва си поемаше дъх и не й беше до тъпи шеги.
Но гледката от върха на скалата беше достойна награда за усилията й. Още бе достатъчно светло, за да види градчето, разположено на далечния бряг на езерото. Заприлича й на древно селище от исторически роман. Лодките край пристана се поклащаха на вълните, камбанарията на църквата стърчеше сред върховете на дърветата, все едно пробождаше небето, обагрено във всички цветове на дъгата.
Кевин посочи към групата луксозни вили, разположени досами скалата.
— Това е ваканционно селище. Последния път, когато бях там, наоколо имаше само гори. Иначе не се е променило много.
Тя се взря в далечината.
— Много е красиво.
— Да — съгласи се Кевин неохотно. Пристъпи към самия ръб на скалата и надникна отгоре към водата. — Някога скачах оттук.
— Малко опасно за едно дете, не мислиш ли?
— Иначе не е забавно.
— Родителите ти сигурно са били истински светци. Мога да си представя колко са им побелели косите заради твоите…
Устата й застина отворена, като видя, че не я слуша, а си събува маратонките. Инстинктът я подтикна да пристъпи бързо напред, но закъсня. Той полетя надолу, както си беше с дрехите.
Моли ахна и хукна към ръба на скалата, но успя само да види как силното му, отлично тренирано тяло се гмурна във водата без никакъв плисък.
Тя дълго го чака, но мъжът й не изплува. Ръката й се стрелна към гърлото. Погледът й шареше ужасено по водата, но никъде не го виждаше.
— Кевин!
Повърхността на водата се накъдри и главата му се показа. Тя въздъхна шумно, после затаи отново дъх, когато той вдигна лице към вечерното небе. Струйки вода се стичаха по изваяните му черти, а лицето му грееше от възторг.
— Идиот! Да не би напълно да си изтрещял? — изкрещя Моли отгоре, със стиснати юмруци.
С няколко широки и уверени размаха, Кевин доплува по-близо до скалата и й се усмихна. Белите му зъби проблеснаха.
— Ще ме наклепеш ли пред кака си?
Младата жена трепереше толкова силно, че в гнева си тропна с крак.
— Нямаше представа дали водата е достатъчно дълбока за гмуркане!
— Беше достатъчно дълбока последния път, когато скочих тук.
— И кога беше това?
— Преди около седемнайсет години. — Заплува по гръб. — Но оттогава много дъжд се е излял.
— Ти си малоумен! Да не би всички онези мозъчни сътресения да са увредили мозъчните ти клетки?
— Но съм жив, нали? Хайде, скачай, зайче. Водата наистина е много топла.
— Да не си откачил? Няма да скоча от тази скала!
Той се обърна на една страна и загреба лениво.
— По-добре си признай, че не можеш да се гмуркаш.