— Не я искам тук, това е всичко.
— Но тя явно няма намерение да си заминава.
Той сложи ръце на кръста, а лактите му застрашително щръкнаха.
— Това си е неин проблем.
— След като не я искаш тук, изглежда, че е и твой проблем.
Кевин отново пристъпи към стълбата.
— Не можеш ли днес сама да сервираш проклетия чай?
Онова безпокойство отново я обзе и космите на тила й настръхнаха. Нещо никак не беше наред.
— Кевин, почакай…
Той се извърна и я изгледа нетърпеливо.
Беше си повтаряла, че не е нейна работа, ала не можа да се сдържи.
— Лили ми каза, че е твоя леля.
— Да, и какво?
— Когато тя те погледна, изпитах нещо странно.
— Изплюй камъчето, Моли. Чака ме още доста работа.
— Гледаше те с такъв копнеж.
— Дълбоко се съмнявам в това.
— Тя те обича.
— Тя дори не ме познава.
— Може да е странно, но струва ми се, че разбирам защо си толкова разстроен. — Младата жена прехапа устни. Внезапно й се прииска да не бе започвала този разговор, но някакъв мощен инстинкт я подтикваше да продължи: — Според мен Лили не е твоя леля, Кевин. Мисля, че тя ти е майка.
12
„— Фъдж! — премлясна лакомо Бени. — Обичам този сладкиш!“
Кевин имаше вид, сякаш го бе халосала с юмрук.
— Откъде знаеш? Никой не го знае!
— Досетих се.
— Не ти вярвам. Тя ти е казала. Проклета да е!
— Не ми е казала нищо. Но ти си единственият друг човек, когото съм виждала с такива зелени очи.
— И си разбрала всичко по очите й?
— Имаше и още някои неща. — Копнежът, изписан върху лицето на Лили, докато се взираше в Кевин, бе твърде силен и примесен с болка за една леля. Както и някои изтървани от нея откровения. — Тя сподели с мен, че напуснала дома си много млада и после имала неприятности. А аз знаех, че родителите ти са били възрастни. Беше просто догадка.
— Дяволски добра догадка.
— Аз съм писателка. Или поне бях. Ние се отличаваме с доста развинтено въображение.
Той захвърли чука на земята.
— Изчезвам оттук.
А Моли щеше да отиде с него. Миналата нощ съпругът й не я бе изоставил и сега и тя нямаше да го изостави.
— Хайде да отидем да се гмуркаме от скалата! — изтърси.
Кевин се спря и я зяпна смаяно.
— Искаш да се гмуркаш от скалата?
Не, не искам да се гмуркам от скалата! Да не ме мислиш за идиот!
— Защо не?
Той се взря продължително в нея.
— Добре, става.
Точно от това се боеше, но вече бе късно за отстъпление. Ако се опиташе да се измъкне, само щеше да я нарече страхливка или „зайче“. Така я бяха нарекли децата в детската градина, докато им четеше приказките си, но от неговата уста не звучеше толкова невинно.
Час и половина по-късно, тя лежеше върху един плосък камък близо до ръба на стръмната скала, опитвайки се да си поеме дъх. Докато топлината на камъка се просмукваше през мокрите й дрехи, младата жена стигна до заключението, че не беше чак толкова зле. Всъщност тя беше добра в гмуркането и скоковете във водата от високо бяха забавно предизвикателство. Най-лошото в цялата работа бе, че трябваше да се влачи обратно нагоре по пътеката, за да се хвърли пак от скалата.
Тя го чу да идва по пътеката, но за разлика от нея, Кевин не пухтеше като парен локомотив. Моли затвори очи. Ако ги отвореше, щеше да види вече познатата картина: преди първия скок той се бе съблякъл и бе останал по тъмносини боксерки. Изпълваше я болезнен копнеж да го гледа — всички тези мускули и загоряла гладка кожа, широки рамене, тясна талия. Тя се ужасяваше — или надяваше? — че боксерките ще се свлекат, докато скачаше от скалата и се гмуркаше, но той някак си успя да ги удържи на мястото им.
Наложи си да обуздае развихреното си въображение. Тъкмо подобни фантазии я бяха насадили в тази лепкава каша. А и май беше крайно време да си напомни, че Кевин не се бе оказал най-невероятният и незабравим любовник. Всъщност беше съвсем обикновен и скучен.
Не беше честна. Той не бе виновен. Първо, беше дълбоко заспал, и второ, не бе показал с нищо, че я намира сексуално неустоима… или поне донякъде привлекателна.
Ала това, че можеше да мисли за секс, беше едновременно обезпокоително и обнадеждаващо. Първите пролетни лъчи, изглежда, бяха проникнали през зимния мрак, сковал душата й.