Спътникът й посочи към бутика.
— Там трябва да има сандали, ако искаш да си купиш нови в замяна на онези, които изгуби в езерото.
Сандалите в бутика едва ли бяха по джоба й.
— По-добре да проверя в магазина на плажа.
— Но там предлагат само евтина стока.
Тя намести слънчевите очила на носа си. За разлика от неговите „Рево“, нейните струваха девет долара от „Маршале“.
— Аз не съм претенциозна.
Той я изгледа с любопитство.
— Нали не си от онези стиснати мултимилионерки, които цепят цента на две?
Моли се замисли за миг, сетне реши, че играе на чисто. Време беше той да разбере коя е в действителност, да се увери, че е пълна откачалка и прочее.
— Всъщност аз не съм мултимилионерка.
— Всички знаят, че си богата наследница.
— Да, ама… — Младата жена прехапа устни.
Той въздъхна.
— Защо ли имам чувството, че ще чуя нещо наистина шантаво?
— Предполагам, че зависи от гледната ти точка.
— Продължавай. Целият съм в слух.
— Аз съм разорена, сега разбра ли?
— Разорена?
— Няма значение. И след милион години няма да разбереш. — Моли се отдалечи от него.
Докато пресичаше с бодра крачка улицата на път за плажното магазинче, той я настигна. Подразни се, като видя неодобрителната му физиономия, макар че би трябвало да очаква подобна реакция от господин Праведник, който можеше да послужи за пример на порасналите пасторски деца, въпреки че за нищо на света не искаше да го признае.
— За нула време си профукала цялото наследство, така ли? Значи, затова живееш в онова малко жилище.
Тя се спря по средата на улицата и се извъртя рязко към него.
— Не, не съм го профукала. Наистина похарчих малко през първата година, но повярвай ми, остана още много.
Кевин улови ръката й и я повлече към тротоара, по-далеч от уличното движение.
— Тогава какво се случи?
— Нямаш ли си друго по-интересно занимание, вместо да ми досаждаш?
— Всъщност не. Лоши инвестиции? Или си вложила всичко във ферма за производство на вегетарианско месо за крокодили?
— Много смешно.
— Опитала си се да завладееш пазара на пухкави чехли с розови заешки уши?
— А какво ще кажеш за това? — тросна се ядно тя, като спря пред плажното магазинче. — Заложих всичко, което имах, на „Старс“ в последния им мач за сезона, а някакъв спънат тъпанар заби топката в зоната на двойното покритие.
— Това беше удар под кръста.
Моли пое дълбоко дъх и бутна очилата на върха на главата си.
— Всъщност дарих всичките си пари преди няколко години. И не съжалявам.
Той примигна, сетне прихна.
— Дарила си ги?
— Да не би да имаш проблеми със слуха?
— Не, нямам. Хайде, кажи ми истината.
Тя му метна изпепеляващ поглед и влезе в магазина.
— Направо не е за вярване. Ти наистина си го направила. — Кевин я бе настигнал. — И колко пари имаше?
— Много повече, отколкото ти имаш, синко.
Кевин се ухили.
— Хайде. Можеш да ми кажеш.
Тя се насочи към панера с обувките, но в следващия миг съжали — вътре бе пълно с пластмасови сандали в най-ярките цветове на дъгата.
— Повече от три милиона?
Моли подмина въпроса и протегна ръка към най-семплите сандали — истинско творение на кича с някакви блестящи сребърни звезди по каишките.
— По-малко от три?
— Няма да ти кажа. А сега се махай и не ми досаждай повече.
— Ако ми кажеш, ще те заведа в онзи бутик и ще можеш да си купиш каквото ти душа иска с кредитната ми карта.
— Става. — Моли захвърли обратно в панера сребристата отврат и се запъти към вратата.
Той избърза напред и я отвори любезно.
— Не искаш ли малко да те убеждавам, за да спасиш гордостта и достойнството си?
— Не видя ли колко грозни бяха онези сандали? Освен това зная колко си изкарал миналия сезон.
— Радвам се, че подписахме предбрачен договор. Яко! Аз си мислех, че защитаваме твоето състояние, но дяволите да ме вземат, ако на това не му се вика обрат на съдбата. Животът понякога ни поднася огромни изненади — оказва се, че всъщност сме защитавали моите пари. — Ухили се още по-широко. — Кой би си го помислил?
Той толкова явно се наслаждаваше на откритието си, че Моли ускори крачка.
— Обзалагам се, че мога за половин час да опразня кредитната ти карта — реши да попари ентусиазма му.