Измъкна смачкан лист хартия. Отне й минута, за да познае рисунката на Дафни, скачаща от скалата във водата.
— Намерих това в кошчето за боклук. — Той приглади листа и пристъпи към нея, сетне посочи към Бени. — Този тип. Язовец ли е?
Тя кимна неохотно. Искаше й се да бе изхвърлила рисунката на място, където той нямаше да я намери.
— И защо си я хвърлила?
— От съображения за сигурност.
— Хм…
— Понякога черпя вдъхновение от собствените си житейски преживявания.
— Виждам — подсмихна се Кевин.
— Аз всъщност рисувам комикси, не съм истински художник.
— Струва ми се доста старателно и прецизно за комикс.
Тя сви рамене и протегна ръка, за да вземе рисунката, но той поклати глава.
— Вече е моя. Харесва ми. — Пъхна я обратно в джоба си, сетне се извърна към кухненската врата. — По-добре да отида да се облека.
— Добре, защото няма да останеш тук.
— О, напротив, ще остана. Просто се налага да отскоча за малко до града. — Спря се и й се усмихна лукаво. — Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.
В главата й мигом зазвъняха предупредителни камбанки.
— Благодаря, но немският ми не е много добър, а съм и алергична към шоколад.
— Ако не те познавах по-добре, щях да кажа, че ревнуваш.
— Само не забравяй, libeling33, че часовникът е нагласен да звъни точно в пет и половина сутринта.
Чу го да се прибира някъде след един през нощта и затова на зазоряване с огромно удоволствие задумка по вратата му. През цялата нощ бе валяло, но докато вървяха мълчаливо надолу по пътеката и двамата бяха твърде недоспали, за да се насладят на чистото розово-сиво небе. Кевин се прозяваше, а Моли се бе съсредоточила в краката си, за да избегне локвите. Само Ру се чувстваше щастлив и весело припкаше наоколо.
Младата жена направи палачинки с боровинки, а съпругът й се зае да реже плодове на неравни резени и да ги подрежда в голяма синя керамична купа. Докато работеше, не спираше да мърмори, че някой с толкова много успешни пасове и отбелязани точки не би трябвало да се занимава с кухненска работа. Спря да се оплаква, когато Марми влезе в кухнята.
— Откъде се взе тази котка?
— Дойде вчера — уклончиво отвърна Моли. — Казва се Марми.
Ру изръмжа и се сви под масата. Кевин грабна една кухненска кърпа и избърса ръцете си.
— Хей, момиче. — Коленичи и погали животното. Марми мигом се сгуши до него.
— Мислех, че не обичаш животни.
— Разбира се, че ги обичам. Откъде ти хрумна подобна мисъл? — Марми сложи лапи върху крака му и той я взе на ръце.
— Може би е заради кучето ми?
— Та нима това е куче? Боже, аз пък си мислех, че е ужасна грешка на природата. — Дългите му, тънки пръсти се заровиха в пухкавата котешка козина.
— Слидерин! — Моли затвори с трясък капака на кутията с брашното. Що за човек може да харесва една котка повече от един чистокръвен френски пудел?
— Как ме нарече?
— Това е литературен герой. Няма да разбереш.
— „Хари Потър“. Освен това не ми харесват подобни сравнения.
Отговорът му я подразни. Ставаше й все по-трудно да се убеди, че той е само едно хубаво лице.
Семейство Пиърсън бяха първите гости, дошли на закуска. Джон Пиърсън изяде шест палачинки и порция бъркани яйца, докато осведомяваше Кевин за безплодното си дирене на някаква пъстроцветна пойна птичка. Чет и Гуен си тръгваха същия ден, а когато Моли надникна в трапезарията, завари Гуен да мята игриви погледи към куотърбека. Малко по-късно тя чу някаква дандания откъм предната част на къщата. Изгаси котлона и хукна към вестибюла. Там завари страховития мъж, когото бе видяла на ливадата в деня на пристигането си, да обяснява изнервено на Кевин:
— Тя е червенокоса. Висока около метър и седемдесет и пет. Красива. Някой каза, че я е видял тук вчера следобед.
— И за какво ви трябва? — попита Кевин.
— Имахме уговорка.
— Каква уговорка?
— Тя тук ли е, или не?
— Струва ми се, че разпознавам това ръмжене. — Лили се появи на горната площадка на стълбите. Незнайно как, но изглеждаше неотразима в обикновена светлолилава ленена риза и клин в същия тон. Заслиза бавно по стълбището като истинска кралица на екрана, но видя Кевин и смутено спря.
— Добро утро!
Той й кимна кратко и се шмугна в трапезарията.