— Не и ако включват голи тела — подсмихна се актрисата.
Моли се изкиска.
Дженър я стрелна с унищожителен поглед.
— Извинете. — Младата жена прехапа устни, но не издържа и отново прихна.
Художникът смръщи още по-сърдито вежди. Тя тъкмо се канеше да му се извини, когато зърна лекото потрепване в ъгълчетата на устните му. Е, изглежда, че Лиам Дженър съвсем не беше такъв темерут, на какъвто се преструваше. Тук ставаше все по-интересно.
Той посочи към полупразната чаша на Лили.
— Можете да я вземете със себе си. Както и остатъка от закуската. Трябва да вървим.
— Не съм казала, че ще ви позирам. Не ми харесвате.
— Това не е изненада — никой не ме харесва. Разбира се, че ще ми позирате. Хората се редят на опашка, за да бъдат удостоени с подобна чест — додаде саркастично.
— Нарисувайте Моли. Погледнете само какви очи има.
Дженър се втренчи изпитателно в младата жена, която несъзнателно примигна смутено.
— Те наистина са доста необикновени — кимна художникът. — Интересно лице, но още не притежава достатъчно жизнен опит, за да е наистина поразително.
— Хей, не говорете за мен, все едно ме няма.
Той повдигна тъмните си вежди към Моли, сетне насочи отново вниманието си към Лили.
— Само заради мен ли е, или сте твърдоглава по рождение?
— Не съм твърдоглава. Просто защитавам репутацията ви на художник. Може би ако бях на двайсет, щях да ви позирам, но…
— И защо ще искам да ви рисувам, когато сте били на двайсет? — Звучеше искрено изненадан.
— О, мисля, че това е съвсем очевидно — махна нехайно с ръка Лили.
Той се вгледа замислено в нея. Трудно можеше да се разгадае изражението на лицето му. Сетне поклати глава.
— Разбира се. Тази национална мания за отслабване. Не сте ли вече малко възрастна, за да си падате по подобни неща?
Лили залепи една сияйна усмивка на лицето си и стана от стола си.
— Разбира се. Благодаря за закуската, Моли. Довиждане, господин Дженър.
Погледът му я проследи, докато се изнасяше с плавна стъпка от кухнята. Моли се зачуди дали бе забелязал скованите й рамене.
Не каза нищо и го остави да допие кафето си. Накрая той събра чиниите от масата и ги отнесе до мивката.
— Това бяха най-вкусните палачинки, които съм ял от години. Кажи ми какво ти дължа.
— Да ми дължите?
— Едва ли раздавате безплатно храна. Нали тук е пансион — напомни й мъжът.
— О, да. Но в случая закуската е безплатна. Аз ви черпя.
— Оценявам жеста. — Той се обърна, за да си върви.
— Господин Дженър.
— Наричай ме Лиам.
Тя се усмихна.
— Лиам, идвай на закуска винаги когато пожелаеш. Можеш да влизаш незабелязано през вратата на кухнята.
Той кимна.
— Благодаря. Навярно ще се възползвам от поканата.
14
„Ела по-близо до водата, Дафни — подкани я Бени. — Няма да те намокря.“
— Имаш ли идеи за нова книга? — попита Фийби рано следобед на следващия ден по телефона.
Неприятна тема, но след като през първите десет минути от разговора им Моли ловко бе отбягвала настойчивите въпроси на кокошката Силия за Кевин, всичко останало беше за предпочитане.
— Няколко. Но не забравяй, че „Дафни се претъркулва“ е първата книга от трилогията за Дафни. „Бърдкейдж“ няма да приемат друг ръкопис, докато не завърша промените, които те искат.
Не беше нужно сестра й да знае, че още не бе започнала тези промени, макар че след закуска бе взела назаем колата на Кевин и бе отскочила до града, за да си купи някои пособия за рисуване.
— Онези от НДНА са просто клоуни.
— При това не особено забавни. В бунгалото нямам телевизор. Напоследък изявявали ли са се?
— Миналата вечер. Новият законопроект за правата на хомосексуалните двойки, внесен в Конгреса, им спечели доста от местното ефирно време. — Фийби се поколеба, което не беше добър знак. — Моли, те отново споменаха Дафни.
— Не мога да повярвам! И защо го правят? Аз не съм някоя прочута детска авторка.
— Това е Чикаго, а ти си съпруга на най-известния куотърбек в града. Използват това, за да получат повече екранно време. Ти все още си съпруга на Кевин, нали?