Куотърбекът дори не се бе задъхал и за миг младата жена си позволи да се отпусне до него и да се наслади на усещането на блажен покой и безопасност в прегръдките му. Но беше доста трудно да си блажено отпуснат, когато задникът ти е гол.
— Аз… кракът ми се схвана.
— Кой крак? — поинтересува се делово Тъкър.
Бедрото му се търкаше о нейното, но той сякаш не забелязваше, че нещо липсва.
— Спри… спри за малко, моля те?
Кевин заплува по-бавно и я завъртя в обятията си, но без да я пуска. Тя отново видя, че гневът бе изместил загрижеността.
— Не биваше да влизаш сама във водата! Можеше да се удавиш!
— Беше… глупаво.
— Кой крак?
— Ами… левият. Но вече е по-добре. Сега мога да го движа.
Едната му ръка я пусна и се протегна към крака й.
— Не! — изпищя тя, изплашена, че ще разбере нещо, което не трябваше.
— Пак ли се схвана?
— Не… точно.
— Да излизаме. На брега ще го видя.
— Вече съм добре. Мога…
Той не й обърна внимание и вместо това отново я затегли към брега.
— Ъъъ… Кевин… — Моли се закашля все едно се бе нагълтала с вода.
— Стой мирна, дяволите да те вземат!
Как можеше един ПС да говори по този начин, при това на нещастна давеща се жертва! Тя се постара долната част на тялото й да не се допира до неговата, но той продължаваше да се притиска до нея. Плавно и близо… плавно и близо. Нахлулите усещания бяха толкова силни, че Моли простена.
Ритъмът на движенията му се промени и тя разбра, че краката му вече стигат дъното. Опита се да се отскубне от ръцете му.
— Пусни ме. Вече мога да стъпвам.
Той поплува още малко, преди да разхлаби хватката си и да стъпи на дъното. Моли последва примера му.
Водата стигаше до брадичката й, но при него беше под раменете му. По челото му бяха полепнали мокри кичури, но лицето му приличаше на буреносен облак.
— Знаеш ли, можеше да проявиш поне малко благодарност. Току-що спасих проклетия ти живот.
Е, поне вече не изглеждаше отегчен.
— Благодаря ти — промърмори „спасената удавница“.
Той пое към брега, без да пуска ръката й.
— Досега получавала ли си подобни схващания?
— Никога. Затова толкова се изплаших.
— А защо си влачиш краката?
— Студено ми е. А може и да е от шока. Ще ми дадеш ли тениската си?
— Разбира се. — Той продължи да напредва към брега.
Моли заби пети в пясъка.
— Може ли да ми я дадеш сега, моля те?
— Сега? — Кевин спря.
Водата се плискаше по гърдите й. Червеното горнище ги повдигаше изкусително и погледът му се задържа малко по-дълго. Тя си каза, че залепналите му мокри мигли приличат на малки сребристи остриета, блестящи около тези невероятни зелени очи, и внезапно коленете й се подкосиха.
— Бих искала да я облека, преди да изляза от водата — смотолеви възможно най-мило, докато се опитваше да овладее обхваналата я слабост.
Той откъсна поглед от гърдите й и отново тръгна напред.
— На брега ще се стоплиш по-лесно.
— Спри! Ще спреш ли най-сетне!
Кевин се подчини, но я зяпаше така, сякаш внезапно й бяха поникнали рога.
Моли задъвка долната си устна. Ето каква отплата получи за стореното добро. Ще, не ще, май трябваше да му признае.
— Имам малък проблем…
— Меко казано. Не притежаваш и капка здрав разум. В онази диплома от Северозападния би трябвало да пише: „Завършила с пълно отличие по смахнатост“.
— Само ми дай тениската си. Моля те.
Той дори не понечи да я свали. Вместо това се вторачи още по-подозрително в нея.
— И какъв ти е проблемът?
— Ами аз май… Замръзвам. На теб не ти ли е студено?
Той стоеше и чакаше с онова упорито изражение, което подсказваше, че няма да мръдне, докато тя не му признае цялата истина.
— Ами аз май… — поде Моли, събрала последните останки от достойнството си, — съм изгубила долнището на банския си… сигурно вече лежи на дъното.
Съвсем естествено той се взря в мътната вода.
— Престани!
Когато погледът му отново се насочи към нея, очите му вече не приличаха на нефритени кинжали, а по-скоро на весело подскачащи зелени желирани дражета.
— И как постигна това чудо?
— Не съм аз. Ти го постигна. Докато ме спасяваше.