— Кое по-точно е тамян?
— Онова растение с малките листа. Още е слабо, но може да бъде не по-малко нападателно от градинската мента. Само че действа по-подмолно. — Лили вдигна глава и впери очи в нежеланата си събеседница.
Моли схвана посланието й.
— Смятате, че тамянът и аз си приличаме по нещо?
— А така ли е наистина?
— Аз имам много недостатъци, но коварството не е сред тях.
— Е, ще поживеем, ще видим.
Младата жена пристъпи към края на градината.
— Полагам големи усилия да ви ненавиждам също толкова силно, колкото вие — мен, но ми е трудно. Когато бях малко дете, бяхте моята героиня.
— Колко мило. — В гласа на актрисата сякаш звъннаха ледени висулки.
— Освен това харесвате кучето ми. И аз имам чувството, че отношението ви не е толкова свързано конкретно с личността ми, колкото със загрижеността ви за брака ми.
Лили настръхна.
Моли реши, че няма какво да загуби, ако говори направо.
— Зная каква е връзката ви с Кевин.
Пръстите на жената застинаха върху иглата.
— Изненадана съм, че ви е споделил. Мейда ми каза, че никога не говори за това.
— И сега не е. Аз сама се досетих.
— Много сте проницателна.
— А на вас явно ви е било нужно доста дълго време, докато се решите да дойдете и да го видите.
— Имате предвид, след като съм го изоставила? — попита Лили с горчивина в гласа.
— Не съм казала това.
— Но си го мислите. Що за жена е тази, която се отказва от детето си, а после се опитва да се промъкне в живота му?
— Съмнявам се, че е било точно така — заговори Моли предпазливо. — Преди това сте му намерили подходящ дом и родители, които ще го обичат и ще се грижат за него.
Лили се взираше в градината, но младата жена подозираше, че умиротворението и душевният покой, които бе изпитала по-рано на това място, са изчезнали безвъзвратно.
— Мейда и Джон винаги са искали да имат дете. Двамата обикнаха Кевин от деня, в който се роди. Но колкото и мъчително да бе решението ми, все пак прекалено лесно им дадох сина си.
— Хей, Моли!
Лили се сепна, когато иззад ъгъла се показа самият той, понесъл на ръце доволната и мъркаща Марми. Закова се рязко на място, когато видя майка си и пред очите на Моли неустоимият чаровник се превърна във враждебен мъж със суров поглед.
Приближи към съпругата си, сякаш тя беше сама в градината.
— Някой я е изпуснал навън.
— Аз бях — обади се Лили. — Преди няколко минути беше при мен. Сигурно е чула стъпките ти.
— Тази котка твоя ли е?
— Да.
Кевин я остави тутакси на земята, все едно пареше, и се обърна, за да си тръгне.
По-възрастната жена се надигна от пейката. Моли изтръпна при вида на отчаянието и трогателната беззащитност, изписани върху лицето й.
— Искаш ли да узнаеш кой е баща ти? — изтърси Лили неочаквано.
Кевин застина. Сърцето на Моли се късаше от мъка за него, докато си мислеше за всички въпроси, които бе задавала през годините за своята майка. Младият мъж се извърна бавно.
Майка му стисна ръце. Когато заговори, дишаше тежко, като че ли току-що бе пробягала няколко километра.
— Казваше се Дули Прайс. Не мисля, че това е истинското му име, но това е всичко, което зная за него. Беше на осемнайсет, високо и кльощаво хлапе от ферма в Оклахома. Срещнахме се на автогарата в деня, когато пристигнахме в Ел Ей. — Тя се взря с нежност в лицето на Кевин. — Косата му беше светла като твоята, но чертите на лицето — доста по-груби. Ти приличаш повече на мен. — Сведе глава. — Сигурна съм, че не си особено щастлив да го чуеш. Дули беше авантюрист, със спортен дух. Беше участвал в няколко родеа — мисля, че бе спечелил пари от наградите — и вярваше, че може да забогатее като каскадьор във филмите. Не си спомням нищо повече за него — още една черна точка за мен. Струва ми се, че пушеше „Марлборо“ и обичаше шоколадови блокчета, но всичко това беше много отдавна и може да го бъркам с някой друг. Когато разбрах, че съм бременна, вече се бяхме разделили, а аз нямах представа къде да го търся. — Замълча, явно опитвайки се да се овладее. — Няколко години по-късно прочетох в някакъв вестник, че е загинал при каскада с кола.