Един ден той мина през селото посред бял ден. Лавнаха селските псета, развикаха се изплашени жени и деца. А той вървеше посред улиците равнодушно, навел мрачно глава. Безшумно се носеха стъпките му по меката пръст; подрънкваше само веригата — ту полека, ту по-силно, според удара на крака. Така кръстоса той няколко улици и ненадейно се озова пред разтворената широка вратня — не бяха успели да я притворят в страха си, както другите.
Стигнал бе пред хаджи Зафировия двор. Той спря и се загледа. Сякаш искаше да познае нещо, да припомни нещо. Отвътре го залаяха зли псета. Разсърден, той дигна глава и повлече веригата си подир тях. В двора се чуха женски писъци и хлопане на врати. Псетата се разбягаха. Едни прескочиха градинката, други се скриха под сайванта и го гледаха оттам с лай и квичене.
Карачакал спря посред двора, дигна глава и се огледа на три страни. Къде беше той? Къде? Този двор, тази къща и оборът, и кладенецът, и овошките. Видял ли ги беше някога по-рано. Наяве или насън?
Той замахна енергично глава, като че ли от мъчителна досада, обърна се и повлече веригата си навън. Измина така през сред селото и се озова на горния му край, на хълма, към изгрев-слънце. Спря там и погледна назад. Пред него се откри селото, грейналото поле и сините хоризонти. Чудно: до днес той нивга не беше стъпвал там!
Но какво е това? До слуха му стигна някакъв далечен, глух шум. Един продължителен грохот, който ту тътнеше под земята, ту ечеше, сякаш отвисоко, през просторите. Карачакал дигна тревожно глава и се вслуша. По снагата му минаха тръпки. А шумът не спираше. Сега той го чуваше вече съвсем ясно — идеше далеч някъде, отвъд хълма. Без да губи ни минута, той повлече веригата си нататък. Изкачи се на високото било и впери смаян поглед. Далеч откъм север, през полето, препускаше насам дълго, черно, огромно чудовище. То лъкатушеше като змия по две светнали ивици и ядовитият му грохот огласяше земята.
Карачакал не чака повече: той наведе глава и се спусна надолу. Той бързаше по полегатия хълм, безчувствен към ударите на веригата, която се вплиташе ту в единия, ту в другия му крак, стигаше чак до предните, удряше ги и раняваше. Той виждаше само чудовището, което шумеше, трещеше и бучеше яростно, устремено право срещу него. Още двадесет крачки, още десет, пет. Ето — той изкачва вече насипа, издърпва веригата си между двете прави железопътни релси и навежда могъща глава, решен на смъртен бой. Чудовището е само на крачка от него. Чу се остър писък и оглушително пухтене. Пред очите му се мярна нещо черно и огромно, помете го и дигна вихрушка; небето, полето и земята се завъртяха пред очите му и той разбра, че е настъпил вече последният му час.