Отивам в душата с голяма тъга:
не умрях в Балкана от моите рани,
затова сте вие тука днес събрани.
Сълзи не ронете за мен тоя път,
ами се гответе и вие за смрът,
защто настанаха нови времена,
в кои на кръвта се не дава цена
и гробът е по-мил, нежели позорът
за всички, що мислят и честно се борят.
Не съм аз последен и не съм аз пръв,
дето тъй умирам. Българската кръв
реки ще се лее!… Смърт или свобода!
Беснейте, тирани, но жив е народа.
Юнаците с нази не ще се скратат,
нашта смърт ще вдигне други да мрът:
за едного триста, за двама хилядо.
Чуйте ме, тирани! Ний сме племе младо,
искаме свобода, няма да се спрем,
ще се борим с вази, ще морим, ще мрем
та пак да възкръснем! Бъдещето цяло
аз го виждам ясно като в огледало,
скоро ще да рухне зверската ви власт,
за бой, отмъщенье, за смърт, за свобода…
Но ази умирам!… Да живей народа!…
Смърт или свобода!“
И кога се люшна из въздуха он,
то хиледи гърди издадоха стон
и дълго йощ време там под небосвода
кънтяха тез думи: „Свобода, свобода!
Смърт или свобода!“
1882