— Чуваш ли, Том? — заговори тя. — Имоджен си е намерила специален човек там.
— Не е сериозно — обади се Имоджен, вече съжалявайки за искреността си.
— Е, човек никога не знае — подсмихна се Джан. — И аз така мислех за баща ви, когато той за пръв път влезе в пекарната.
Двете сестри се спогледаха многозначително.
— Бях само на осемнайсет и това беше първата ми работа в Луис. Дотогава не познавах мъж, който да кара мотоциклет. Но баща ви стоеше там, загорял и красив, току-що завърнал се от едно от пътешествията си… и аз не устоях.
— Карането по разбитите пътища в Азия не беше нищо — присъедини се към спомените й Том, — пред това да събера кураж да поканя майка ви на среща.
— Това, че се съгласих, беше най-хубавото нещо, което съм правила някога — припомни си Джан с тъжна усмивка. — Иначе нямаше да ви имам вас двете. Та, Имоджен, защо не убедиш онова момче да дойде тук?
— Никой от двама ни не желае да живее в Обединеното кралство в момента — възрази Имоджен и се стегна да посрещне оскърбеното изражение на майка си, което не закъсня да се появи. — Искам да кажа, че сега съм по средата на един фотографски проект. Върви наистина добре и просто искам да се съсредоточа върху това.
— Дъщеря на баща си, от главата до петите — продължи майка й. — Тези творчески мечти, разбира се, са достойни за уважение. Внимавай обаче, Имоджен, да не свършиш със студио, пълно с непродадени скулптури, които събират прах.
Тя се изсмя кухо, а тъгата в очите на Том като че ли още повече се задълбочи.
— Наистина е важно да помислиш за бъдещето си. Сега повече от всякога. Ако не беше агенцията, момичета, нямаше да имаме и две пенита зад гърба си.
— Трябва ли да обсъждаме това сега, мамо? — попита Анна тихо. — С наближаването на погребението на баба мисля, че на всички ни се въртят други мисли в главите.
— Ами да — съгласи се Джан, вече по-тихо и се зае с храната си. — И, разбира се, има да се организират много неща, след като чичо ви Мартин и леля ви Франсоаз ще пристигнат утре.
— Можем да помогнем с подреждането на стаята им — предложи Анна, — ако това те притеснява.
— О, не е само това — оплака се Джан. — Ще трябва да приготвя много храна. Не само за бдението, но и за целия им престой. Нали познавате леля ви, с префинените й вкусове.
— Няма нужда, Джан — прекъсна я Том. — Наистина.
— Хубаво е да положиш усилия. А и брат ти… е, той не е идвал тук от години, нали?
— Не, но Мартин… Това няма значение между братя, нали? Може да не сме се виждали дълго време, но винаги си оставаме близки.
Глава втора
— Последно волеизявление и завещание на мисис Вивиен Макавой — прочете адвокатът.
В кантората цареше абсолютна тишина и въздухът беше натежал от напрежение. Адвокатът — мъж на средна възраст, облечен в графитеночерен костюм, бе седнал зад старо дъбово писалище, държеше в ръце последните желания на бабата на Анна и Имоджен.
През последните два дни семейството им беше почти неразделно и въпреки това, тук, в тази претъпкана стая на втория етаж в адвокатската кантора в Брайтън, те се чувстваха някак дистанцирани един от друг.
Предишния ден погребението бе преминало спокойно. Крематориумът беше толкова претъпкан от приятелите на Вивиен и бившите й клиенти, дошли да й засвидетелстват почитта си, че се бе наложило да върнат някои хора. Към края на службата едно момченце бе подало съболезнователна картичка на Том, с нарисуван на ръка сладолед, посипан с блестящ скреж.
— Тя беше добра жена — бе казало то, преди да се върне при майка си.
След погребението семейството и неколцина приятели се върнаха в къщата на Том и Джан в Луис за сандвичи и напитки. Историите и спомените, които си разказваха хората за баба й, придадоха завършек на събитието за Анна. Но тя забеляза, че баща й не взе участие в нито един разговор, измъкна се от тълпата и се оттегли в студиото си в ранния следобед.
За днешното огласяване на завещанието Анна беше облякла черен блейзър и панталони, шити по поръчка, носеше бронзово бижу и беше вдигнала дългата си тъмна коса на френски кок. Изглеждаше компетентна и спокойна, макар и да не се чувстваше така. Отърсвайки се от тъгата си, тя извади химикалка и бележник и се приготви да води записки.
Баща й, с очила с телени рамки, които носеше рядко, гледаше право напред, безизразно и като че ли претръпнал, а майка й търсеше нещо в кожената си чанта. Имоджен гледаше разсеяно етажерката за книги и си играеше с кичур коса. В помещението бяха още чичо й Мартин и съпругата му Франсоаз, която седеше неподвижна и скована.