— Отдавна си мисля при посещенията ни тук, че южното крайбрежие… може да понесе малко повече изтънченост. Един ресторант с малко френска елегантност. Може би бих могла да създам един тук.
Имоджен погледна Анна и дискретно повдигна вежди. Баба им — елегантна по свой собствен начин, но отколешен привърженик на домашно приготвената храна и пържената риба с картофки в края на седмицата — никога не бе стъпвала в претенциозен ресторант.
Сега, в кантората на адвоката, Имоджен погледна сестра си отново, докато чакаха тревожно новината.
— И така — продължи адвокатът. — Да преминем към магазина на мисис Макавой, търговско помещение в Аркадата „Гранвил“ в Хоув, използвано в момента за продажба на сладолед и напитки.
Анна се опита да не взема навътре безстрастното, студено описание — адвокатът само си вършеше работата. Но „Залез 99“ — магазинът на баба й Вивиен край морето беше много повече от помещение „използвано за продажба на сладолед“. Много, много повече. От петдесетте години на миналия век, когато Том и Мартин били още малки момченца, магазинът бил мечта на Вивиен, нейният бизнес, основан заедно със съпруга й Стенли, който бе продължила да стопанисва дълго след смъртта му.
Сега обаче, в непоносимо дългото, както се стори на Анна, мълчание в офиса на адвоката бяха на път да научат как ще се развият нещата.
— Мисис Макавой е пожелала помещението на магазина да бъде наследено от…
Настъпи тишина. Със силата на волята си Анна подканяше адвоката да продължи. Това напрежение бе по-лошо от „Сделка или не?“.
— … внучките й Анна и Имоджен Макавой с равни дялове. Има оставена също и известна сума пари, предназначена да покрие началните разходи.
— Господи — въздъхна Имоджен, като се изпъна в стола си и ярките й очи се отвориха широко. — Искам да кажа… — Тя вдигна ръка до устните си и поклати леко глава. — Съжалявам, но господи, наистина, Анна — обърна се Имоджен към по-голямата си сестра, — какво си е мислила тя, че ще направим с магазина?
Анна продължаваше бавно да осмисля информацията. Беше сигурна, че възможностите са ограничени, че магазинът ще отиде или при баща й, или при чичо й. Изобщо не беше предвидила такъв развой. Да се грижи за Хепбърн беше едно, но да поеме контрола върху бизнеса на Вивиен?! Това беше нещо съвсем различно.
— Оставила е бележка за вас… — продължи адвокатът, като надникна в допълнителен розов лист, закачен отпред на документа. После се прокашля и зачете. — Написала е: „Знам, че не съм в крак с времето, но вие двете сте точно жените, които ще придадат модерен вид на магазина. Затова го оставям на вас. Нашият семеен бизнес. Накарайте ме да се гордея с вас“.
— Оставила е за вас и този албум със снимки — добави адвокатът и подаде на Анна тежък позлатен том. — По отношение на магазина ще трябва да уговорим час, в който и двете да дойдете, да подпишете документа за собственост и да вземете ключовете.
Анна пое албума безмълвно, после усети как в нея се надига паника. Съдейки по изражението в очите на Имоджен, не беше единствената.
След срещата се върнаха в къщата на Вивиен и се настаниха във всекидневната. Анна плъзна очи по стенния часовник, персийския килим, черно-белите снимки в рамки — същото място, където бе седяла с баба си преди седмица и половина, но този път за Вивиен само се шепнеше.
Джан послушно наливаше чай от скъпоценния й чайник, а Анна раздаваше чашите с горещ чай с по една от домашните си джинджифилови бисквитки в чинийката.
— Това беше малко изненадващо — обади се Том и се облегна в тъмнозеления фотьойл на майка си до камината.
— Няма да ви е лесно, момичета — добави Франсоаз, като погледна към племенничките си. Беше застанала до еркерния прозорец, хванала отделно чашата и чинийката, с плътно стиснати устни. — По-добре е наистина да го продадете.
Чичо им наклони глава и се обърна към тях.
— Освен ако нямате голямо желание да го стопанисвате, разбира се. Имоджен?
— Не гледай мен — отвърна Имоджен, докато отхапваше от бисквитката. — След десет дни се връщам обратно на плажа.
— Ами ти, Анна? — попита Мартин. — Предполагам, че едно от нещата, които трябва да имаш предвид, е апартаментът, който току-що купи. В момента имаш редовен доход, но ако поемеш магазина, няма да е същото.
Анна разбърка лъжичка захар в чая си и кимна учтиво. Току-що повишена в длъжност маркетинг директор на събитията в Брайтън Павилиън, тя най-сетне имаше свястна, стабилна заплата. Съзнаваше добре, че при тази криза в сектора на изкуството, беше една от малкото щастливки.