И въпреки това, след седем години в тази фирма, където прекарваше все повече време по срещи и да отговаря на електронните съобщения… може би беше дошло време за промяна. Не смееше да си помисли, но нима винаги не си беше мечтала да приготвя храна, нещо, по което страстно се увличаше още от момиченце?
— Мартин, разбира се, е прав — намеси се и майка им, като хвърли поглед към Анна и я върна в настоящето. — Искам да кажа, че тази работа не е много сигурна, нали, миличка? Да стопанисваш магазин. Особено в такъв момент. — Том седеше до нея и пиеше чай бавно и мълчаливо. — А мисля, че всички знаем колко отдавна сметките на магазина не са излизали на печалба.
Анна си спомни последния път, когато посети „Залез 99“ — майка й беше права. Това не беше очарователната сладкарничка, която често си мечтаеше да има… беше занемарен и очукан магазин, да не говорим колко плачевно малък бе броят на клиентите. Без нито ден опит зад гърба си, щеше да й е невъзможно да го поеме сама.
— Отивам да си налея чаша вода — каза Анна, стана и отиде в кухнята. Имоджен я последва и хвана сестра си за лакътя.
— Хей — заговори Имоджен. — Не се изненадвам, че искаш да избягаш. Не им позволявай да те накарат да правиш, каквото им се иска, сестричке. Всъщност какво мислиш за всичко това?
— Честно казано, не знам — отвърна Анна, като се облегна на кухненския плот.
— Е, аз имам нужда от сериозно питие точно в момента — заяви Имоджен, ровейки из барчето на баба си. — Та какво казваше?
— Нужно ми е време да помисля. Трогната съм, че баба Вив е постъпила така. Но отговорността… та какво знае, която и да било от нас за управлението на магазин, Имо?
— Абсолютно нищо — отвърна сестра й, след като откри стара бутилка с бренди и си наля чаша. Вдигна въпросително вежди към сестра си, но Анна поклати глава.
— Не, благодаря, това като че ли не е отваряно от десет години. Имоджен отпи една глътка и се намръщи, потвърждавайки подозренията на сестра си.
— Ето защо казвам сега, че това не е за мен. И ти не би трябвало да се чувстваш притискана — само защото е оставила „Залез 99“ на нас, не значи, че трябва да го приемем. Ти си имаш своята баровска работа, за която да мислиш.
Анна шеговито бодна Имоджен в ребрата.
— Не е баровска — възрази тя. — Все още трябва да си приготвям сама чая.
— Знаеш, че просто завиждам — усмихна се сестра й. — За това и за апартамента. Стигнала си далеч, сестричке. И не искаш да зарежеш всичко това, нали?
Тук, в къщата на Вивиен, с любимите й рецепти, все още закачени на хладилника, и с дреболийките, подредени на перваза на прозореца, на Анна й беше трудно да се пребори с чувството, че Вивиен някак все още можеше да чуе думите им.
— Става все по-лоша, нали? — каза Имоджен, кимайки към всекидневната.
— Кой, мама ли?
Имоджен се разсмя.
— Не, не мама. Вече съм свикнала да се заяжда с мен. Не, говорех за Мадам в другата стая — тя понижи глас до театрален шепот, — Франсоаз.
— Хммм — въздъхна Анна. — Да, разбирам какво имаш предвид. Тя наистина иска магазина, нали?
— Не го криеше — допълни Имоджен, като отпи от шерито си. — И очите й светнаха, когато заговори за идеята си за френския ресторант. Говореше, като че ли вече е неин.
— Предполагам — прошепна в отговор Анна. — Но ти, както и аз, знаем как би се почувствала в случая баба Вив… определено не би желала нещо подобно. Човек би помислил, че с вилата в Дордон и апартамента в Париж, Франсоаз и Мартин са се установили твърдо във Франция.
— Може би й се иска да пътува — предположи Имоджен. — Във всеки случай защо не идем да хвърлим един поглед на магазина? При условие че няма да имаш нищо против да ти се натрапя за няколко нощи, докато обмислим следващия си ход. Любопитна съм да го видя отново, да зърна онова бижу, което баба Вив ни е оставила.
— Разбира се, ела да отседнеш при мен, ще можеш да разгледаш апартамента, ще видиш отново Джон и ще се запознаеш както трябва с Алфи. Но ако очакваш магазина да е бижу… Е, да речем, че е бижу, на което му трябва доста лъскане.
Глава трета
Имоджен продължи да върти копчето на радиото в колата, докато най-сетне намери станция, която й хареса, а после усили звука на максимум. „Stir it Up“ на Боб Марли ревна от високоговорителите на колата в хладното неделно утро, докато сестрите поемаха по шосето за Брайтън.