— Всъщност — каза тя, — още не сме решили със сигурност какво ще правим.
Рано на другата сутрин Имоджен и Анна тръгнаха пеша към крайбрежния булевард. Небето беше изпъстрено с оранжеви ивици, а върху чакълестия плаж бяха подредени малки лодки с дъното нагоре. Въздухът се огласяше от бръмчене и звън от такелажа на малките плавателни съдове, който се удряше в мачтите им. По-нагоре на брега бяха застанали безмълвно няколко мъже с въдици в ръка, които наблюдаваха ранните вълни. Надясно от тях, като неизменна част от пейзажа на плажа, се извисяваха почернелите, изгорели руини на западния кей.
„Залез 99“ са намираше в Аркадата „Гранвил“, веднага след редица ярко боядисани плажни кабинки — релефна дървена табела в цветовете на залеза и рисунка на сладолед висеше над издрасканата с графити метална рулетка. Аркадата „Гранвил“ не беше оживена като района близо до Брайтън, отбеляза си Имоджен. Нямаше ги туристите, които се тълпяха около кея и магазинчетата за рибка с картофки и понички наоколо. Вместо това няколко местни момчета репетираха номерата си със скейтбордовете, чиито колела тракаха върху плочите, и понякога преминаваше самотен кучкар. Имоджен хвърли поглед и на другите магазинчета по улицата — магазинче за сувенири с надуваеми играчки и пощенски картички, будка за вестници и една по-малка врата със сърфбордове подпрени на стената и с жълта табела, рекламираща уроци по сърфинг.
Анна завъртя ключа в катинара, заключващ рулетката на витрината на магазина на Вивиен, и бавно я вдигна. Имоджен се наведе да й помогне.
— Божичко, толкова е тежка. Как ли се е справяла баба самичка?
— Тя не беше съвсем самичка — отвърна Анна. — Имаше си помощничка, Сю, и мисля, че приятелката й Иви понякога й помагаше. — Анна посочи магазинчето за сувенири. — Спомняш ли си, че в завещанието си баба беше оставила на Иви част от бижутата си, онзи медальон с рубини и злато, който винаги носеше? Те двете бяха много близки.
Имоджен надникна под рулетката и зърна част от мърлявия под на черни и бели квадрати, почти покрит с десетки непрочетени писма, листовки и опаковки от сладолед.
— Боже, каква мръсотия е само.
Анна също се наведе да види за какво говори сестра й.
— Ужас!
Металната рулетка изтрака шумно, докато я вдигаха. Анна отключи стъклената врата с друг ключ и те влязоха предпазливо вътре.
Мраморните плотове бяха затрупани с менюта и листове с поръчки — като че ли буря беше вилняла в стария магазин за сладолед. Огледалата по стените, които Имоджен си спомняше като блестящи и ярки, докато отразяваха образите им — как лапат кока-кола със сладолед като деца с Анна, — сега бяха мътни, потъмнели и изпъстрени с черни точки.
— Ти не каза ли, че магазинът е бил затворен само за две седмици? — попита Имоджен, като отвори един от фризерите да види какво има вътре и веднага запуши нос от силната миризма на вкиснало мляко и влага. — Уф — възкликна тя, като погледна по-внимателно. — Смърди ужасно. На дъното има купища плесен.
— Сю се е грижила за магазина сама известно време, за да може баба да си почине малко. Май не се е напъвала много — заяви Анна с чувство на вина.
Би трябвало да усети, че нещата са отишли далеч. Може би, би могла да направи нещо, за да помогне.
Имоджен забеляза машината за крем сладолед на плота.
— Спомняш ли си я? — попита тя. — Оттук ни глезеха със сладолед по време на летните ваканции, когато идвахме на гости.
Анна се доближи до сестра си и погали с любов машината.
— Май помни по-добри времена.
Анна завъртя кранчето, от което изтичаше сладоледът. То пусна само струйка мръсна вода. Двете сестри се спогледаха тъжно.
— Не съм идвала тук отдавна. Но баба никога нямаше да зареже помещението в този вид. Предполагам, че когато Сю е започвала да й помага, тя постепенно се е оттеглила от работата. Може би още тогава се е чувствала зле.
— Не говореше ли за това… как върви магазинът? — попита Имоджен и запрелиства счетоводната книга, оставена до касата.
— Рядко, винаги предпочиташе да чуе как я караме ние. Споменаваше другите собственици на магазини — Иви и един млад мъж, Фин, който от време на време идвал да я види как се справя. Но не говореше много за деловата страна. Ако беше в нейни ръце обаче, никога нямаше да западне така. Нали знаеш колко се гордееше с къщата. С магазина. — Анна се насили да се усмихне.
— Гордееше се с магазина — повтори тихичко Имоджен, като прокара пръст по мръсния плот. Пръстът й почерня. — Горкичката баба Вив. Не си го спомням така от едно време.