— Съгласна съм, че иска много работа — заяви Анна със спокойно изражение, но и някаква тревожна сянка в очите. — Макар че всички оригинални неща от петдесетте години все още са си тук — и тя посочи лампите и високите столчета, подредени край плота. — Можем да го стегнем, нали? Да запазим ретро стила, но с модерен нюанс?
Анна мина зад плота.
— Сигурна съм, че има купища интересни дреболии, скрити тук-там…
Тя се наведе да отвори един от шкафовете. Имоджен чу как на пода изтракаха чинии.
— … ще трябва, разбира се, малко въображение. — Приглушеният глас на Анна се чуваше отдолу, докато подреждаше съдовете обратно в шкафа.
Тя се изправи. Над главата й на стената висеше тежка черна дъска. Анна прочете на глас надписа с пастелен тебешир.
„Специалитетите на Вивиен“
Палачинки с ванилов сладолед и шоколадов сос
Помълча малко.
— Представяш ли си, Имо… можем да сервираме топли палачинки с лешници и шоколадов сладолед, сметанов сладолед с прясно приготвени сорбета и плодови сосове…
— Тази дъска ми изглежда опасна — прекъсна я Имоджен.
— Наистина ли? — Анна я хвана за края, но тежката дъска се залюля на куката си, заплашвайки да падне. Тя я закрепи и се отмести. — Може би си права.
— Виж, сестричке. Харесва ми, че се опитваш да видиш всичко в положителна светлина, но нека бъдем честни. Мястото е занемарено, пълно с боклуци… и не е носило приходи кой знае от колко време.
— Знам — призна Анна с чувството, че е победена. — Но… — Тя положи твърдо ръка върху плота, където двете сестри седяха някога като малки момиченца — Чувствам, че има нещо. Ти не усещаш ли?
— Мисля, че изпадаш в сантименталност — отвърна Имоджен. Отвън заръмя. Вятърът завихряше част от дъжда през отворената стъклена врата. Тя се изправи и отиде да я затвори плътно. — Не ме разбирай погрешно, Анна. Имам щастливи спомени от това място и знам, че то означаваше много за баба и продължава да означава много за татко. Но има неща, които е по-добре да останат в миналото. Имам други планове точно в момента. И дори и при най-голямото желание на света, ще ни трябват повече от няколко стари женски снимки, за да предизвикаме поврат.
Анна прибра свободните кичури на кестенявата си коса зад ушите и започна да подрежда част от листовките и бланките за поръчки на спретната купчинка. Събра безмълвно разхвърляните моливи и бележници до тях, като ги изравни идеално с ръба на плота.
— Не се вманиачавай, Анна. Знам, че се разстройваш, но истината е, че не искам да стопанисвам западнал магазин за сладолед в дъждовния Брайтън. Това е положението — добави Имоджен с малко по-мек глас.
Тя сведе очи към пода и посочи с ръка купчините опаковки от сладолед на клечка.
— А ти? Това ли е голямата ти мечта? Затова ли си работила в маркетинга още от университета, за да миеш подовете тук?
— Предполагам, че не. — Анна прехапа устна. — И със сигурност не бих могла да се справя сама. Но какви възможности имаме? Да го продадем на някой абсолютно непознат и да обърнем гръб на онова, което баба Вив наистина е искала?
— Няма нужда да е съвсем непознат. — Имоджен сви рамене.
Анна свъси чело.
— Нали не мислиш сериозно…
— Леля Франсоаз, да — заяви Имоджен. — Просто се опитвам да бъда реалистка, Анна. Не заслужава ли да го обмислим?
Не че Имоджен не изпитваше нищо. Разбира се, че изпитваше, но просто избута тези чувства встрани. Беше твърде млада, за да се обвързва.
— Знаеш ли какво? — обърна се Имоджен към Лука късно следобед, като се наведе ниско над преносимия компютър, за да може той да я чуе от препълненото крайбрежно кафене.
— Какво? — попита той с усмивка, дърпайки продължително от ръчно свитата си цигара.
Той издиша бавно дима. Имоджен се опита да запази образа му в съзнанието си — Лука, гол до кръста, загорял, с двудневна брада и тъмна коса. Липсваше й, но след като почти половината от престоя й тук беше отминал, копнежът й беше почти сладък. При перспективата скоро да се завърне на острова, тя се почувства възбудена и заредена с енергия.
— След малко повече от седмица се връщам — обяви Имоджен с напиращ в гласа ентусиазъм.
— Наистина ли? — ухили се той широко. — Това е фантастично. Времето върви наистина бавно. Нямам търпение да те видя, бебчо.