Имоджен извади една тава с вафли от фурната и ги остави внимателно да изстинат върху решетката. След малко взе една вафла и я нави върху дъската в хлабава фунийка.
— Така ли? — попита.
— Мърляво! — обади се Алфи от високото си столче.
— Ммм, може и да е прав — призна Анна, като наклони глава, докато разглеждаше произведението на Имоджен. — Може би трябва да копираш по-точно картинката?
— Добре, де — намуси се сестра й, като погледна отново снимката на рецептата.
— Ето така — каза Анна, докато навиваше ловко три вафли, а после ги постави в кръглите стойки, които Джес им бе донесла, готови да се добави шоколадовия мус.
Имоджен въздъхна, опита отново и направи две по-стегнати фунийки.
— Така е по-добре — похвали я сестра й. — Трябват още само деветдесет — усмихна се тя — и достатъчно време, за да се приготвя за сватбата. Не съм сигурна какво ще си помисли за мен Джес, ако й се явя така.
— О, не знам. Престилката ти отива — отбеляза Имоджен, — а шоколадът по джинсите ти им придава луксозен вид.
Анна плесна игриво сестра си с една чиста шпатула.
— Значи съм дала напразно осемдесет паунда за рокля от модна къща „Карен Милън“ — каза тя, като си помисли за кораловата копринена рокля, на която не можа да устои и която сега висеше на вратата на гардероба й.
— Сериозно, Анна. Винаги изглеждаш като у дома си в кухнята. Всички го твърдят. Защо не направиш нещо по въпроса?
— Искаш да кажеш като работа ли? — попита Анна. — Винаги съм си мислела за това като за хоби, нещо, което да ме разтоварва. Никога не съм мислила, че мога да го правя за пари. Напоследък обаче все по-често се чудя…
— Видях как светна лицето ти в магазина — каза Имоджен. — Знам, че не само баба Вив е причината да не искаш да го продадем.
— За младоженката и за младоженеца — обяви Анна и чукна чашата си с шампанско с чичото на Джес, Гарет, под сватбената тента на Джес и Ед.
— Тези нещица са невероятни — каза Гарет, захапвайки една фунийка. — Джес ми каза, че трябва да благодарим на теб.
— Да, направихме ги със сестра ми — отвърна Анна, засияла от комплимента. — Радвам се, че ти харесват.
Анна хвърли поглед към младоженката, която седеше начело на масата. Във вталената си сатенена рокля с цвят слонова кост, с дантелени ръкави и високи обувки с каишки, тя изглеждаше по-хубава от всякога. Черните й къдри падаха свободно, добавяйки естествен и непретенциозен вид на изключителния й тоалет, а семплият букет от розови рози подчертаваше тена на лицето й. Беше една от булките, които въпреки всичко приличаха на себе си — и то в особено зашеметяващ вариант. Тя улови погледа на Анна и се усмихна.
— Хей, скъпа — каза Джон, който зае мястото си до Анна и обви талията й с ръка. После понижи гласа си до шепот. — Трябва ли да се тревожа тук за този мъж? — попита, кимвайки към шейсетгодишния събеседник на Анна, който посягаше за втора фунийка с мус.
— Струва ми се, че се интересува повече от фунийките, отколкото от мен. В безопасност си — увери го Анна и го целуна леко по устните. — Къде изчезна преди малко? Пропусна речта на бащата на Джес.
— На майката на Ед й прималя и той ме помоли да я изведа навън да глътне въздух.
— Сега добре ли е? — попита Анна разтревожено.
— О, да, добре е. Малко се е поувлякла с шампанското, а не трябва да пие с тези нейни лекарства. Вече е добре. А сега нека опитам един от знаменитите сладоледи — каза Джон и посегна към стойката. — В тези няма млечни продукти, нали?
— Не — отвърна Анна. — Имаш си собствена партида. Можеш да лапаш до насита.
Джон хапна един наведнъж.
— Възхитително — отбеляза той и я целуна.
След като свърши първият танц на младоженците, булката започна да подканя настоятелно гостите си да излязат на феерично осветения дансинг под тентата.
Джон хвана Анна за ръка.
— Да прекъснем ли мъките им?
Анна кимна в знак на съгласие.
— Мислех си, че никой повече няма да излезе да танцува — обяви Джес през смях. — Приличахме на двойка идиоти, докато се клатушкахме сами. Знаеш каква ужасна танцьорка съм и последното нещо, което ми трябва, е светлината на прожекторите.
— Двамата изглеждахте разкошни — каза Анна. — Толкова щастливи.
Анна и Джон се завъртяха в танц и тя се сгуши в рамото му. „Може би и ние сме се запътили натам?“ — помисли си тя. След две години на успехи и неуспехи, докато Джон се нагоди към новия си живот, като и двамата се опитваха да балансират същевременно с Алфи, нещата като че най-сетне се поуталожиха. А това беше повече от достатъчно. Може би някой ден двамата щяха да се оженят, но засега да бъде в прегръдките на Джон, да се чувства сигурна и да се прибира в апартамента, който и двамата обичаха — беше точно онова, което й трябваше.