Глава пета
В понеделник сутрин целият апартамент беше на разположението на Имоджен и след като главата й се беше избистрила от шампанското, тя се чувстваше изпълнена с енергия и готова да неутрализира токсините.
Направи си в кухнята шейк от манго и пасифлора и разгъна килимчето си за йога. Щеше да започне деня си точно така, както го започваше на острова, със серия приветствия към слънцето с лице към морето. Е, тук морето беше сиво и навъсено, но въпреки това беше море. Тя остави ритъма на дишането да я пренася от поза в поза, като при всяка нова поза разтягаше мускулите си и се отпускаше.
Застанала в поза „Куче, гледащо надолу“, Имоджен се опита да освободи съзнанието си, но от една мисъл не можа да се отърси изобщо — утре сутринта щеше да отлети за Ко Тао. Скоро отново щеше да бъде в прегръдките на Лука, на плажа, да снима под водата, да се радва на осеяното със звезди небе нощем и на златните дни. Имоджен се усмихна сама на себе си и се опита да вдигне дупето си колкото можеше по-високо към тавана, пренебрегвайки протестите на коленните си сухожилия.
Звънът на мобилния й телефон разкъса тишината. Тя се изправи неохотно на крака и отиде до малката масичка, готова да прекъсне звъна. Прочете името на обаждащия се — мама. Всички шансове за релаксиране рухнаха, самата мисъл за майка й караше мускулите на раменете й да се напрягат.
Имоджен прие повикването.
— Здравей, мамо — поздрави тя в опит да запази част от безоблачното спокойствие на йогийските упражнения.
— Имоджен, ти си у дома. Добре. Имаш ли минутка?
— Разбира се — каза Имоджен. Седна на дивана и подви крака под себе си. — Какво има?
— Татко ти. Имоджен. Боя се, че го е прихванало нещо. Заключил се е в студиото си и отказва да излезе.
Веднага щом остави слушалката, Имоджен излезе от къщи и се запъти право към гарата, откъдето взе първия влак за Луис. Докато пътуваше, се замисли за изминалата седмица, за дългите вечери, в които преглеждаха вещите на баба Вивиен — стари снимки, украшения и играчки от детството на баща си. Говореше предимно Мартин, докато баща й добросъвестно подреждаше и описваше вещите на майка си. Чувството да е отново в дома на детството си, заобиколен от спомени, сигурно си беше казало думата.
След като пристигна в малкото градче, тя тръгна по познатия път към къщата на родителите си и после пое по пътеката до входната врата. Вдигна чукчето да почука и го остави да падне. Майка й отвори само след няколко секунди.
— Благодаря ти, че дойде, скъпа — посрещна я тя, въведе я вътре и й подаде стол да седне край кухненската маса. — Трябва да ти кажа, че не знаех какво друго да направя.
— От колко време е там? — попита Имоджен, като надникна през прозореца към бараката на баща си в градината.
— От вчера сутринта. Снощи остана да спи там, а сега от часове седи на пода. Виждам го през прозореца, но не мога да го накарам да излезе.
— Ял ли е нещо?
— Пъхах му сандвичи през процепа под вратата, но нямам представа дали ги е докоснал.
— Мислиш ли, че това е резултат от миналата седмица? — попита Имоджен. — Не му е било лесно да преглежда вещите на майка си… но аз не помислих, искам да кажа… мамо. — Тя погледна майка си право в очите, като забеляза колко напрегнато беше челото й и забеляза нови бръчки около очите й. — Татко не изпада в такива състояния — каза тя в опит да проумее положението. — Той не изпада в депресии.
— Мартин и татко ти обсъждаха какво да правят с къщата на баба ти Вивиен — започна Джан с равен глас. — Изглежда, че Мартин иска да я продадат възможно най-бързо и вече е получил оферта от някакъв строителен предприемач. Каза на татко ти, че иска да теглят чертата веднъж завинаги. Том не е против продажбата, но предприемачът иска да събори къщата на баба ти и да вдигне на мястото й жилищен блок.
— Това е ужасно — съгласи се Имоджен. — Имам предвид, че те двамата все ще трябва да вземат някакво решение, разбира се, но толкова скоро след смъртта на баба? Как може Мартин да предлага такова нещо?
— Точно така. И не е трудно да се досетиш кой го подтиква към това. Но ти познаваш баща си и брат му… мисля, че не са се карали от юношеските си години. Не е продумал и дума след разговора си с Мартин, освен да ми разкаже какво са говорили и очевидно това го съсипва.
— Той не трябва да отстъпва. Наследяват я поравно. Мартин не може да направи нищо без съгласието му.