— Тази жена… — промълви Анна, клатейки глава. — Знам, че се предполага да е част от семейството, но никога не се държала като такава. Мартин никога нямаше да го направи, ако не беше женен.
— Е, там не можем нищо да променим. Но можем да променим това.
Тя взе албума със снимки от малката масичка и обърна на страницата със снимката на „Залез 99“ в деня на откриването му.
— Виж тук, Анна — посочи Имоджен. — Това е „Залез 99“ през годините. Ето снимка от шейсетте години, това отвън е паркираният мотоциклет на татко… виж му само косата! А и онази табела, която са имали, е била страхотна с букви в оранжево и розово, нали?
Анна се усмихна.
— Прекрасно е. Но не разбирам как…
— Магазинът тогава е бил вторият му дом — обясни Имоджен. — Знаеш как винаги говореше за него. Не можем да оставим тази последна част от наследството на баба Вив да изчезне. Не и без да се опитаме преди това.
— Да не би да мислиш за онова, за което предполагам? — попита Анна колебливо.
— Представи си, че успеем да му върнем дните на славата — засия Имоджен. — Заради татко. Заради баба Вив.
Анна помълча за миг.
— Не знам — каза. — Доста е неочаквано. Ангажиментът е огромен.
— Какъв беше онзи цитат, с който винаги ни излизаше баба? — попита Имоджен. — От „Алиса в страната на чудесата“… „И да ти кажа, случва ми се понякога да повярвам в цели шест невъзможни неща още преди закуска.“ Анна, промених решението си, време е да повярваме в някои невъзможни неща. Мисля, че трябва да пробваме.
— След днешния ден в службата ми звучи много примамливо — усмихна се сестра й. — Предполагам, че наистина можем да го направим, нали?
Имоджен кимна.
— Защо не?
Поседяха минута в мълчание, докато решението, което бяха взели заедно, не се запечата в съзнанието им.
— Но… — трепна Анна, — мислех си, че искаш да се върнеш обратно на острова?
— Искам — призна Имоджен. — Наистина искам. Но ми се струва неправилно да се върна точно сега, когато татко е в такова състояние. Мога да остана достатъчно дълго, за да ти помогна да задвижиш нещата и да намерим добра помощничка, която да ме замести.
— И после ще се върнеш ли?
— Да. Билетът ми е валиден още шест месеца, ще трябва малко да доплатя, за да ми сменят датата.
— Ами онова момче, с което си там, Лука?
Имоджен докосна огърлицата от зъб на акула около врата си при спомена за него.
— Ще му кажа. Не знам как ще реагира. Но имам чувството, че точно в момента семейството ми е на първо място.
Имоджен набра номера на мобилния телефон на Лука и чу чуждестранния сигнал за набиране. Докато чакаше той да вдигне, сърцето й блъскаше силно в гърдите.
— Имо — проговори той малко сънено.
Тя хвърли поглед на стенния часовник на Вивиен. По дяволите, там трябва да е среднощ, беше забравила съвсем за часовата разлика.
— Здравей, Лука — каза тя.
— Вече си почти у дома — промърмори той сънено.
Думите, които искаше да му каже, заседнаха в гърлото й.
— Всичко е готово… момчетата от „Комодо“ са ни запазили място за партито в четвъртък вечер и аз съм поканил Сантиана, Дейви и всичките ти приятели — гмуркачи.
— Благодаря ти — промълви Имоджен, прегърбена от вината за онова, което трябваше да изрече. — Но всъщност това е причината, поради която ти звъня. Знам, че трябваше утре да летя, но така се получи, че не мога да се върна точно сега.
— Шегуваш ли се? — попита Лука, разсънил се напълно.
— Налага се да оправя някои семейни неща тук. Важно е.
— А аз… аз какво съм, Имоджен? Господи, знаех, че ще направиш нещо такова. За колко време става дума?
— Не мога да искам от теб да ме чакаш…
— За колко време става дума?
— Четири, може би пет месеца — призна тя. — Ще се върна през септември със сигурност.
— Септември. Сериозно ли говориш?
— Можеш винаги… да дойдеш тук на гости. Ако искаш — предложи тя, осъзнавайки в мига, в който го каза, колко малко вероятно бе това.
— Добре — съгласи се Лука и Имоджен долови обидата в гласа му. — Слушай, трябва да обмисля всичко това. Не знам на коя от приказките ти мога да вярвам точно в момента.
Глава шеста
— Ето — каза Джон следващия петък, като подаде на Анна чая в любимата й чаша с флорални шарки.