Тя притегли увитите си със завивката крака към себе си и стисна чашата в ръце, отпивайки глътка.
— Благодаря ти — усмихна се тя. — Имам нужда малко да се ободря, за да съм готова за днешния ден.
Джон седна до нея на леглото, докато закопчаваше копчетата на бялата си риза.
— Гледаш съвсем сериозно на това, нали? — попита и зелените му очи срещнаха нейните. — Всичко стана толкова бързо. В понеделник вечер за пръв път чух за това и оттогава почти не съм те виждал, докато вие с Имоджен обсъждахте вашия бизнесплан всяка вечер.
— На мен ли го казваш — въздъхна Анна. — Аз самата не съм сигурна дали всичко това не е просто фантасмагория или е реална възможност да започнем собствен бизнес. Знам само, че трябва да разберем.
Главата й все още не се беше прояснила от късното лягане — двете с Имоджен стояха до три през нощта да изпипват подробностите.
— Днешният ден ще ни даде по-точна представа — каза тя. — Консултантката по малък бизнес наистина ни помогна, когато поговорихме с нея в сряда, а след като днес можем да й покажем повече, би трябвало да ни помогне да изясним нещата.
— Ами успех с начинанието — пожела й Джон и я целуна по носа. — Приятно е да те виждам толкова запалена по нещо, въпреки че не мога да разбера съвсем защо се отказваш от сигурната си работа. Изглежда, че трябва да доведеш тази идея докрай.
— Риск няма… поне не сега — увери го Анна. — Ако нищо не стане, все още ще мога да се върна на работа. Още не съм казала нищо на никого в офиса. На шефа си казах, че си вземам почивен ден, за да свърша някои изостанали работи вкъщи.
— Това е добре. Все пак оставя някои възможности. Какво мислят родителите ти?
— Развълнувани са. Очевидно на татко не му е безразлично. Мама каза, че новината как ще се опитаме да стопанисваме магазина, го е накарала да й отвори вратата.
— Нали не мислиш, че надеждите му са напразни? — попита Джон, докато оправяше възела на вратовръзката си. — Не искам да ти внушавам негативни мисли, но ми се струва, че състоянието му е доста нестабилно.
— Той знае, че сме едва в началото. Но най-важното е, че у него се забелязва известно подобрение, въпреки че отказва да отиде при личния си лекар. Наистина се тревожим. Никога не е бил такъв, а мама, колкото и да го обича, не разбира много от емоции.
— Сигурно е много трудно — заяви Джон, — независимо от възрастта. Не мога да си представя да изгубя родител, с когото да съм бил толкова близък.
— Знам — съгласи се Анна. — Ние с Имоджен все се оплакваме от мама, но без нея сме загубени. Винаги е присъствала в живота ни, и то стабилно. Понякога вбесяващо, но стабилно.
— Това е важно — добави Джон.
Анна усети, че е разсеян, погледна будилника си и видя, че му е време да тръгва за работа. Той взе куфарчето си.
— Надявам се днес всичко да върви наистина добре — пожела й той и се наведе да я целуне. — Обади ми се.
— Благодаря, ще се обадя — усмихна се Анна и навлече халата си. — А сега трябва да събудя потенциалната си бизнеспартньорка.
След като Джон излезе, тя почука по вратата на свободната стая.
— Имо — повика я Анна, отвори внимателно вратата и надникна вътре. — Трябва да тръгнем до половин час.
Имоджен простена тихо, а после отвори очи.
— Вече сутрин ли е? Кълна се, че току-що си легнахме.
— Боя се, че не. Часът е осем. А имаме среща с консултантката в девет, така че трябва да се размърдаш. Можеш да облечеш нещо мое, ако искаш — продължи тя. — Аз смятам да сложа костюма с панталон… черния. Може би трябва да сме елегантни, за да направим добро впечатление.
Имоджен сбърчи нос.
— Хайде — подкани Анна. — Става дума за една среща… и само си представи, че ако подхванем тази работа, всеки ден ще можеш да ходиш на работа с джинси.
Имоджен отметна завивката.
— Добре, убеди ме. А бизнеспланът?
— Той е на моя айпад, но имам и разпечатки, за да можем да й оставим копие.
— Малко ми е нервно — призна Имоджен, седнала по пижама на края на леглото.
— И на мен — каза Анна. Стомахът й така се беше свил, че тя едва успя да си преглътне чая. — Но може би пък това е добре.
След срещата в строителното дружество Анна и Имоджен излязоха на улицата, примигвайки срещу утринното слънце.
— Кафе? — предложи Анна.
— Разбира се. Трябва ми минутка, за да осмисля всичко.
— Тя май реагира положително, нали?
— И аз така си мисля — отвърна Имоджен и отвори вратата на кафенето.