— Ами ние й го представихме изумително… „Издържан в ретро стил магазин за сладолед гурме, с възхитителни на вкус сладоледи.“
— Доста се поизхвърлихме в това отношение, нали?
— Донякъде — призна Анна, докато четеше дъската с менюто над тезгяха. — Но според думите й, можем да осъществим всичко това. Парите от баба Вив май ще са достатъчни да открием и стопанисваме магазина поне през следващите три месеца. Така че имаме известно време да усъвършенстваме уменията си, да привлечем клиенти, да уредим нещата с хигиенно-здравните власти и безопасността. Това изглежда осъществимо, нали?
— Да, така мисля. Но първо имам нужда от малко кофеин.
— Ти какво ще пиеш?
— Капучино, моля.
— Едно капучино и едно айскафе — поръча Анна на младежа зад тезгяха. — Да се качим ли на терасата на покрива, Имо? Времето днес е чудесно. Пролетта май наистина вече е дошла.
— Да се качим.
Те изкачиха стъпалата с кафетата в ръце и излязоха на дървената тераса. Виждаше се целия Брайтън, от Павилиън до кея, помежду им с плетеница от бели къщички в джорджиански стил.
— Понякога ми се струва, че няма по-хубаво място за живеене — замислено произнесе Анна, като се огледа. — И представи си само, можем да ставаме всяка сутрин, за да управляваме собствения си магазин за сладолед.
— Така, както го представяш, звучи добре.
— Знам. Не мога да си спомня кога за последен път съм се вълнувала толкова заради нещо. Ще го направя. Ще си подам молбата за напускане в понеделник.
— Наистина ли?
— Да. Няма по-добър момент от сегашния, нали? Може би идеята изглежда налудничава, но искам да й дам шанс… и, честно казано, не мога да си представя да работя още седем години в онзи офис.
— Как мислиш, че ще реагира шефът ти?
Анна се позамисли.
— Не знам. Един колега напусна наскоро и те го пуснаха още през периода за предизвестието. Надявам се да постъпят така и с мен… има толкова много безработни тук, че едва ли ще им трябва много време да намерят някого да ме замести. Във всеки случай, това си е техен проблем.
— Гордея се с теб — каза Имоджен.
— Мисля, че и аз малко се гордея със себе си — разсмя се Анна. — Обикновено не постъпвам така.
— Та откъде започваме?
— Знам, че не сме го посочили точно така в бизнесплана си, но какво ще кажеш да започнем полека, докато се обучаваме? — предложи Анна. — В началото, първите няколко седмици, можем да въртим магазина като ретро сладоледова лавка, с готови продукти. За да опознаят хората мястото и нас, после бавно ще въведем сладоледовия си асортимент.
— Ретро сладоледи — каза Имоджен. — Като онези на клечка?
— Точно така. И онези огромни розови сладоледи във формата на крака… спомняш ли си ги, на дъното имаха дъвка? Учениците ще си паднат по тях, пък и всеки е податлив на носталгия. Родителите ще могат да споделят любимите сладоледи с децата си.
Имоджен поразмисли.
— Идеята ми харесва — усмихна се тя. — Да предложим на хората спомен от детството им.
— Страхотно. Трябва да огледаме снабдителите тази вечер. Сигурна съм, че тези неща все още някой ги произвежда и ще можем да ги закупим евтино на едро.
— Това ще е хубав и простичък начин да привлечем вниманието към магазина — кимна Имоджен. — И ще ни даде малко време да се съсредоточим върху обновяването му. Като заговорихме за това, преди да направим каквото и да било друго, има нещо, което трябва да обсъдим. Нещо много важно.
— Така ли? — отвърна Анна.
— Мисля, че имаме нужда от ново име за това ново начало, нали?
— Предполагам. Но няма да заличаваме „Залез 99“ напълно, нали? Баба Вив винаги ще бъде част от магазина.
— Точно така. Защо тогава не кръстим магазина на нея?
— „При Вивиен“ ли? — Анна опита името на вкус. — Харесва ми. Но ще знаят ли хората какво да очакват?
— „Магазинът за сладолед при Вивиен“? — предложи Имоджен. — Не, нещо липсва. — Тя огледа терасата за вдъхновение, а после погледна синьото небе, ширнало се над тях. — Без да ти звуча твърде набожно, но не ти ли се струва понякога, че баба Вив сякаш бди над нас?
— Да — отвърна Анна. — Затова съм донякъде толкова нервна да не оплескам нещата — разсмя се тя.
— Е, тогава какво ще кажеш за „Божественият магазин за сладолед при Вивиен?“.
— Харесва ми — съгласи се Анна. — Идеално е.
Една събота, след около седмица, повели Хепбърн на каишка, Анна и Имоджен се приготвиха да освежат магазина. Натоварени с кутии бяла, розова и кремава боя от местната железария, те се запътиха към магазина, готови за работа. В понеделник шефът на Анна прие новината изненадващо спокойно и се съгласи да намали срока й за предизвестие, при условие че приключи някои от проектите си на хонорар. Така че засега тя имаше време да се съсредоточи върху магазина за сладолед.