Докато Анна, облечена с гащеризон и гумени ръкавици, чистеше кухненската част на магазина до блясък, хитовете на „Мотаун“ гърмяха по малкото радио.
„Любовта не се дава лесно… това е игра на даване и вземане…“ Радиото на Вивиен беше все така настроено на местната станция „Златни стари мелодии FM“, която въртеше хитове от шейсетте и седемдесетте години на миналия век. Те решиха да не сменят станцията.
Мелодиите им връщаха спомена за баба им, която ведро си тананикаше хитовете на женските групи. Хепбърн надничаше от едно сепаре.
Имоджен беше донесла албума със снимки на Вивиен и го отвори да го покаже на сестра си.
— За вдъхновение — каза тя. — Тези снимки от откриването на магазина от баба Вив и дядо Стенли през петдесетте години на миналия век са идеални. Можем да използваме оригиналното оборудване, с което разполагаме… а останалото би трябвало да можем лесно да наподобим.
Анна се изправи с гъба в ръка.
— Баба винаги изглеждаше толкова бляскава, нали? — попита тя, разглеждайки снимката на Вивиен зад тезгяха на „Залез 99“. — Бе винаги с прическа и носеше онези ушити по поръчка рокли.
— Мен трудно можеш да ме накараш дори да използвам сешоар през повечето време — заяви Имоджен. — Но при нея това, като че ли не изискваше усилия.
— Ден след ден, въпреки че работеше по шест дни в седмицата.
— Изумително — добави Имоджен. — Надявам се двете да го стопанисваме толкова добре, колкото тя самата. Наистина беше всеотдайна.
— Когато дядо Стенли почина, тя отвори магазина на следващия ден. Спомняш ли си? Тогава бяхме още деца, но аз помня как татко се опита да я накара да си вземе няколко почивни дни. Тя обаче настояваше, че единствено работата в магазина я държи във форма.
Стъклената врата изскърца и прекъсна разговора им.
Те се обърнаха и видяха жена на около петдесет, облечена в палто с качулка, с посивяла коса, вързана на стегната конска опашка. Анна позна лицето, но не можа да си спомни откъде.
— Здравейте — поздрави жената. — Надявам се, че нямате нищо против, че се отбих, но ви видях да работите. Вие трябва да сте внучките на Вивиен. Дочух, че може би ще поемете магазина.
Тя влезе и протегна ръка на Анна.
— Аз съм Сю — представи се тя.
Анна вдигна ръка в жълта гумена ръкавица и се усмихна извинително.
— Здравей, Сю. Аз съм Анна, а това е сестра ми Имоджен.
— Здравей — поздрави Имоджен малко по-хладно. — Правим пролетно почистване на магазина. Той май наистина имаше нужда от това.
Сю се намръщи и, усетила напрежението, Анна се опита да я разведри.
— Баба ни разказа за теб, спомена колко е благодарна, че й помагаш. Тук ли живееш?
— В Хоув, недалеч от къщата на баба ви. Идвах тук от малка, така че мечтата ми се сбъдна, когато Вивиен ми предложи работата. Каза, че й трябвал помощник. Идваше й в повече.
— Щеше ми се само да го беше осъзнала малко по-рано — кимна Анна.
— Да. Стана ни много мъчно, като научихме — каза Сю.
Замълчаха за миг.
— Предполагам, че вие двете ще имате нужда от помощ? — попита Сю. — Мога да ви покажа как с баба ви действахме тук.
Анна се поколеба.
— Е, може би ще имаме нужда. Благодаря, че се отби, Сю. Искаш ли да оставиш телефонния си номер, за да се свържем с теб, когато наближи откриването?
— Номерът ми е в бележника с адресите — усмихна се Сю, посочвайки черния тефтер на тезгяха. — Но повечето дни минавам оттук, така че ще се отбия пак, да видя как я карате.
— Ще поддържаме връзка — каза Имоджен.
Сю се обърна и излезе.
— Анна — Имоджен завъртя очи, — много си добричка. Няма да станеш свястна бизнесдама по този начин.
— Баба Вив казваше, че на Сю й е било доста трудно напоследък — спомена Анна.
— Съжалявам да го чуя, но ние не сме благотворителна организация, Анна. Имаме шанс за ново начало. А ако наемем отново тази жена, мога да ти кажа, че ще го пропилеем.
— Баба трябва да е имала някаква причина да я наеме — възрази Анна в опит да оправдае Сю.