— Имам чувството, че прекъсвам нещо.
— Не прекъсваш — възрази Имоджен, но очите й отново се върнаха на екрана.
— Добре. Е, във всеки случай, ще те оставя да работиш. — Фин се обърна и тръгна към вратата.
— Връщаш се рано — изненада се Имоджен, зяпнала Анна, която стоеше на вратата на къщата на баба й под един чадър.
— Знам — въздъхна Анна със съкрушено изражение на лицето.
— Само дето… Не те очаквах да се върнеш толкова рано. Мислех, че ще останете целия уикенд?
— И аз така мислех. — Анна влезе и затвори чадъра.
— Ще сложа чайника.
Анна тръгна подир Имоджен към кухнята, а Хепбърн ситнеше близо до нея. Имоджен включи чайника.
— Ние посвикнахме малко един с друг, докато те нямаше — отбеляза Имоджен, кимайки към кучето. — Аз горе-долу свикнах. Какво стана във всеки случай?
— Алфи е болен — отвърна Анна. — Горкото мъниче. Ние с Джон бяхме в един страхотен хотел… спа, невероятна храна, истинско блаженство… но после ни се обадиха по телефона и се върнахме. Оставих Джон в къщата на Миа и ето ме тук.
— Сериозно ли е? — попита Имоджен загрижено.
— Не мисля и слава богу. Джон ми изпрати съобщение, че четял на Алфи приказка и той изглеждал спокоен и весел. Температурата му вече била спаднала, когато пристигнал.
— Жалко, че не можахте да прекарате там дори нощта, но като че ли сте постъпили правилно. По-добре човек да е сигурен.
— О, разбира се. И нямаше да можем да се отпуснем и да се наслаждаваме, след като знаем, че Алфи не е добре. Само дето…
— Да?
— Ще ти прозвучи глупаво. Но бяхме в такава романтична обстановка и в един момент Джон слезе долу да вземе нещо от колата. И за миг си представих, че може би отива да вземе пръстена.
— Ооо — отвърна Имоджен. — Разбирам те. Макар че, разбира се, пренебрегваш, по-вероятния сценарий.
— И кой е той?
— Презервативите — сви рамене Имоджен.
— Боже — изчерви се Анна. — Права си. Сигурно е слязъл за това. Чувствам се като идиот.
— Недей. Предположенията ти са били логични, като вземем предвид спонтанната почивка и баровския хотел. А и кой знае, може и да си била права. Заповядай. — Имоджен й подаде чаша чай. — Да идем да седнем във всекидневната.
— Как беше в магазина? — попита Анна, малко замаяна, докато сядаше на кожения диван. — Все така ли нямаше хора?
— Да, никаква промяна. Няма какво да ти докладвам, освен това, че сега официално сме скъсали с Лука.
— Наистина ли? — изненада се Анна.
— Да. Сантиана ми писа в началото на деня, че те двамата сега са заедно. Със снимки като доказателство, както се оказа. Надявала се да продължим да бъдем приятелки.
— Какво нахалство — възмути се Анна, подразнена заради сестра си. — Имай предвид обаче, че ако разсъждаваш от гледната точка на Лука…
— Знам — прекъсна я Имоджен. — Разбирам, че не предложих алтернатива. Щеше да ми е по-леко, ако беше избрал някоя друга, с която да живее, но в крайна сметка не мога да го виня.
— Във всеки случай, наистина съжалявам да го чуя.
— Чувствам се малко скапана, но предполагам, че съм направила избора си и може би това означава, че не сме предназначени един за друг.
— Може би — допусна Анна. — Значи не съжаляваш, че остана тук?
— Не! Разбира се, че не.
Анна повдигна въпросително вежди.
— Е, почти не. Но чуй. Нещата ще се оправят, усещам го. И знам как да го постигнем.
— Така ли? — учуди се Анна. — Трябва да отсъствам по-често.
— Странно е, че го казваш. Какво ще кажеш за едно пътуване до Италия? Защото нещо ми подсказва, че може би точно това ще предизвика поврат в бизнеса ни.
Част втора
Не се предавай, а се обучавай
Глава десета
Анна чакаше куфарът й да излезе на багажната лента в миниатюрното, но оживено летище на Пиза. Когато няколко минути преди това тя стъпи на пистата, веднага усети горещината, а в салона за пристигащи вече определено всичко по нея лепнеше.
Поредица от черни и сиви сакове преминаваха покрай нея за трети път, последвани от твърд розов куфар, украсен с еднопосочна стрелка и стикери със сърца. Анна потърси с поглед познатия си червен куфар. Ами ако изобщо не е пристигнал? Тя прехапа устна, като се сети за различните тоалети, които беше опаковала, и се изпълни с нервно напрежение. Дали пък Джон не беше прав, когато каза, че това пътуване му се струвало прибързано решение?