Беше го прочела някъде. Не беше съвсем сигурна дали наистина е вярно, но определено звучеше добре.
Единият от мъжете в групата, висок и мургав, с къса черна коса, намигна на Имоджен, докато вдигаше ципа на неопрена си. Тя не можа да не забележи колко плътно прилепваше гумената материя там, където трябваше.
— Ще дойдем — обеща той.
Този следобед Имоджен огледа гордо пълния магазин за сладолед. Поръчките от сърфистите на Фин валяха толкова много и така бързо, че отначало тя се затрудни да запише всички. Изглежда й бяха повярвали на приказките за вътрешната и външната температура и след дългото прекарване в морето, поръчваха огромни количества сладолед, за да се преборят с треперенето след сърфирането.
— Сладоледът е невероятен — обърна се към нея мъжът с тъмната коса.
— Ето, опитай от ягодовия. — Друг младеж му подаде своята фунийка.
В гърдите на Имоджен се надигна гордост, докато ги гледаше как лакомо унищожават сладоледа.
Глава дванайсета
Анна излезе от къщата на Джованна на площад „Санта Мария Новела“, изпълнен с тълпи от хора, които си тръгваха от обедната църковна служба. Тя сложи слънчевите си очила. Нощният сън я освежи и сега беше готова да започне да разглежда града. Тъй като й оставаше само един ден до започването на курса, тя очакваше с нетърпение да се възползва максимално от тази възможност.
Слънцето беше високо и в леката си тюркоазена рокля и златни сандали Анна усещаше приятната му топлина по кожата си. След най-дъждовния май от много време в Обединеното кралство, тя попиваше толкова жадуваните слънчеви лъчи. Единствено трябваше да реши, кое да види най-напред. Тя хвърли още един поглед в туристическия справочник и реши да тръгне към опасаната от исторически мостове река, която разделяше града. Докато вървеше по уличните павета, наблюдаваше как слънцето се отразява от водата в края на улицата. Тя инстинктивно се забърза, докато не зърна пред себе си Понте Векио — характерна забележителност на Флоренция, която бе виждала толкова пъти на пощенските картички и в книгите. С малките живописни къщички, построени върху него и надвиснали над водата, мостът се издигаше внушително на фона на пищния тоскански пейзаж, изпъстрен с високи кипариси. Тя вдъхна дълбоко чистия въздух, тук дори миризмата беше различна — аромат на италианско кафе от близкия ресторант и леко ухание на парфюм от преминаващата покрай нея жена.
— Синьора — усмихна й се широко един младеж, предлагайки й фалшива чанта „Гучи“.
Анна любезно поклати глава и тръгна по моста.
— Ще ни снимате ли? — помолиха я учтиво семейство японци с немирни деца.
— Разбира се. — Тя взе фотоапарата.
Когато отстъпи назад и погледна през визьора, видя, че къщичките бяха всъщност бижутерийни магазини. Светлината се отразяваше от витрините, отрупани с диамантени пръстени и фини златни колиета.
— Благодаря ви — каза й жената, като пое обратно апарата. — Това е особен град, нали? — изрече тя бавно. — Много романтичен.
— Току-що пристигнах — усмихна се Анна. — Но вече забелязвам това.
Тя прекоси моста и седна да обядва на един сенчест тих площад Сан Спирито, от другата страна на реката. Далеч от по-привлекателните за туристите места, атмосферата около нея принадлежеше само на местните жители, децата играеха във фонтана, а една баба надничаше през един прозорец. Анна си поръча талятели с миди и чесън и чаша бяло вино.
Анна се усмихна, когато сервитьорът й донесе горещата паста и питието й. Тя отпи от виното и се взря с наслада в гледката на площада. Нави талятелите на вилицата си и плахо доближи вилицата до устните си. Вкусът беше божествен.
След като приключи обяда си, вече приятно замаяна от виното, Анна продължи разходката си. Мина покрай елегантни художествени галерии и музеи, видя младежи, които позираха за снимка пред статуята на Давид. Когато горещият ден премина в благоуханна вечер, тя осъзна, че е оставила най-важното нещо за накрая. Време беше да опита местния сладолед. Тази сутрин на закуска Джованна й беше препоръчала една джелатерия и Анна откри името й в бележника си — „Виволи“.
Магазинът се гушеше в квартала Санта Кроче, на десет минути път от пансиона. Когато Анна стигна до него, видя дълга опашка, която се виеше по тясната улица. Италианците на опашката пред нея бърбореха възбудено и тя долавяше по някоя позната дума, свързана с вкусове и обещания: „Cioccolato… stracciatella… frutti di bosco“