— Не — каза Имоджен.
Това беше една от точките в списъка, който й беше оставила Анна — досадно нещо, което тя все оставяше за накрая.
— Би могла да започнеш оттам — каза Фин, клатейки глава.
Имоджен затвори вратата на магазина и я заключи. Няколко минути спокойствие — имаше нужда от това. Седна в едно сепаре с гръб към вратата и обори глава върху ръцете си. Анна отсъстваше само два дни, а тя вече беше успяла ужасно да оплеска нещата. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж. Може би Фин не беше прав, каза си. Може би нещо друго бе предизвикало повръщането — може би стомашен вирус? Беше чувала, че е много заразен. Нямаше да се остави да се притеснява от нещо, което не беше доказано.
Събра сили, стана и отиде отново да отвори вратата. Там стояха мъжът и жената, които се бяха отбили вчера. Джефри, жена му Джил и златният им ретривър. Лицата им бяха пепеляви.
— Добро утро — поздрави Джил учтиво. — Съжалявам, че ви притеснявам, но искахме да ви питаме дали не му е имало нещо на онзи ваш сладолед вчера. Просто…
— Почувствахме се зле — продължи Джефри. — И когато вчера започнахме да повръщаме, се обадихме на личния си лекар. Не бяхме сигурни дали да не идем в спешното отделение.
— О, божичко — прехапа устна Имоджен. — По-добре влезте вътре.
Тя покани двамата да седнат. Те седяха леко прегърбени — като че ли бяха остарели с десет години за една нощ. Тънките бръчки по лицата им бяха станали по-дълбоки.
— Имам ужасното чувство, че вината е моя — призна Имоджен. — Много съжалявам.
— Случва се — каза Джил благо. — А и ние се чувстваме по-добре днес, нали Джефри? — Гласът й прозвуча напрегнато и слабо.
— Аз успях да изям един крекер тази сутрин — отвърна Джефри с бледа усмивка. — А пък Джил не си повърна чая.
Той протегна ръка да погали ретривъра. Дори и кучето не изглеждаше толкова енергично тази сутрин и почти не реагира на Хепбърн, който се спотайваше в кухнята и не се набиваше много на очи.
— О, боже — изпъшка Имоджен, а стомахът й се сви от чувство за вина. — Боя се, че не сте единствените, които сте пострадали.
— Така ли? — попита Джил.
— Успях да отровя и една група сърфисти — призна покрусена Имоджен. — Как бих могла да поправя това? — попита тя. — Мога ли да ви предложа компенсация?
— Не се притеснявайте — усмихна се Джил и сложи успокоително ръка върху нейната. — Всеки прави грешки, миличка. А и ние знаем, че едва сега започваш.
— Но е трябвало да си стоите вкъщи… — каза Имоджен. — Това ме кара да се чувствам ужасно.
— Ние винаги си стоим вкъщи — усмихна се Джефри. — Без особена разлика. Е, това не бяха най-приятните двайсет и четири часа, но почувствахме облекчение, че не е нищо сериозно, нали Джил?
— Точно така — потвърди тя. — Сега вече сме почти в най-добрата си форма.
— Е, въпреки всичко не бих ви обвинила, ако поискате да ни затворят.
— Знаем, че със сестра ви сте нови в занаята. А пък и ние сме имали лоши моменти.
— За онова барбекю ли се сети? — разсмя се Джефри.
— Призлява ми, като си спомня — поклати глава жена му. — Половината от приятелите ни си взеха болнични, след като ядоха едно недопечено пиле. Не трябва да се подиграваме. Но човек се учи от тези неща, нали? Да бъде по-внимателен следващия път.
— Повярвайте ми. Взех си поука. Няма да продавам повече.
— Е, ние ще тръгваме. Но решихме, че е най-добре да проверим и да ти кажем.
— Благодаря! Благодаря ви много. И се надявам скоро да се почувствате много по-добре.
Двамата излязоха от магазина в мрачното сиво утро, прегърбени силуети, които обаче не бяха изгубили чувството си за хумор.
Имоджен бавно издиша въздуха, който задържаше от толкова време. Някои хора бяха толкова добри, помисли си тя с дълбока благодарност и облекчение. Копнееше Анна да се завърне у дома и да възстанови реда. Как изобщо си беше въобразила, че ще може да върти магазина самичка? Седмицата й се струваше много дълга.
На другата сутрин Имоджен се насили да стане и да се облече, наля си кафе в термоса, преди да иде до магазина. Ако нямаше да я съдят, значи трябваше да продължи с бизнеса, както обикновено. Макар и без домашно приготвен сладолед.