Анна извади преносимия си компютър от скрина, зареди скайп и натисна видео повикване на Джон. Нямаше търпение да му разкаже всичко, което й се беше случило досега.
— Здравей — каза Джон, докато образът му се фокусираше. — Как вървят нещата?
— Добре. Е, днес беше катастрофа, но вече всичко е наред.
— Катастрофа ли?
— Е, не е кой знае колко страшно. — Тя се усмихна на онова, което й се струваше ужасно преди малко. — Направих един наистина скапан сладолед.
— Само това ли?
— Да, глупчо. Как са нещата у дома?
— Всичко е добре. Все още вали. О и Ед, и Джес така и не отидоха на медения си месец.
— О, не… това е ужасно. Какво е станало?
— Туристическата фирма фалирала. Ед тръгна отново на работа, а Джес очевидно се цупи по пижама в апартамента и гледа повторенията на „Отчаяни съпруги“.
— Бедничката. Не мога да я виня. Те наистина чакаха с нетърпение тази ваканция. Сигурно й е дошло до гуша.
— Очевидно си го изкарва на Ед. Мисля, че той е трябвало да организира застраховките. Във всеки случай, от онова, което чувам, не е най-розовото начало на брачния им живот.
— Какъв лош късмет. А как са останалите неща? Как е Алфи?
— Всичко е наред. Алфи е добре, много харесва яслата и има нова най-добра приятелка на име Попи. Винаги му е вървяло с дамите.
— Сладурче! — Анна ясно си представи усмихнатото личице на Алфи. — Прегърни го от мен, чу ли? А как върви в работата?
— Натоварено — отвърна той. — Работя до късно, реших, че мога да го направя сега, докато те няма. А ти? Как е в Италия?
Анна не намери думи, за да разкаже на Джон за всички нови неща, които беше видяла и правила.
— Добре е. Слушай, изглеждаш ми изморен. Може би трябва да използваш случая, че си у дома и да си легнеш рано. И аз имам нужда от сън, ако искам утре да се справя по-добре.
— Окей. Лека нощ тогава.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Анна затвори неохотно лаптопа си и го остави върху скрина. Надникна от прозореца на малката си стая. Площадът все още беше пълен с двойки, които вечеряха на свещи и пиеха вино. Ако можеше и Джон да е тук, тогава щеше да разбере.
Глава петнайсета
„Днешните новини във вестника са утрешното съдържание на кошчето за боклук“, каза си Имоджен, молейки се това да се окаже вярно в техния случай. Беше трудно да се каже дали лошото време или скандалът с хранителното отравяне държеше хората настрани от магазина на Вивиен.
Вече беше обяд, а възрастният мъж, който даваше шезлонги под наем в тяхната част на плажа, беше единственият клиент на Имоджен — отпиваше от чашата горещ чай и чакаше да премине бурята. Имоджен вече се чудеше дали лятото изобщо щеше да дойде. Беше юни, а те едва бяха зърнали слънцето един-два пъти. Или пък съдбата им беше отредила още седмици със сиви облаци и дъжд, който барабани по прозорците?
— Мрачно е тук, нали? — попита мъжът, като изказа на глас мислите на Имоджен.
Тя кимна и се насили да се усмихне.
Толкова й се щеше да избяга. Животът на острова й прилягаше много повече от този. Дължеше го обаче на баба си, на баща си и на Анна, напомни си тя строго. Не можеше да позволи Анна да се върне у дома от Италия и да завари слухове за лоша хигиена. Трябваше да направи някаква положителна реклама на магазина, за да неутрализира отрицателната статия във вестника. И трябваше да го направи бързо.
Мисли положително, каза си тя, докато прибираше лъжичките. Когато се върнеше Анна, щеше да е само въпрос на време да произведат продукт, с който наистина да се гордеят. И за да разберат хората за него, тя трябваше да излезе с наистина силна реклама.
Имоджен хвърли поглед към стената над тезгяха, където бе закачила в рамки някои снимки от албума на Вивиен — деца, които играеха на плажа пред магазина и родители, изтегнати се в шезлонгите до тях. Трябваше им някаква магия, която да съживи духа на лятото. Сладоледи = слънчеви детски мечти. Но когато небето беше сиво, какво можеха да направят те с Анна, за да подсетят клиентите за онези топли дни?
В главата й се завъртя една мелодийка. Няколко тенекиени ноти, които винаги ги караха двете с Анна да наострят уши и да хукнат при родителите си да искат пари за сладолед.