Анна надникна през задния прозорец. Когато спеше, Алфи приличаше на ангелче — с розови бузки и руси къдрици, залепнали за слепоочието. Сърцето й трепна при вида на гърдичките му, които се повдигаха и спадаха от дишането му. До него имаше два кашона с вещите на Джон — в единия се виждаха тенис ракета и няколко дивидита, другият беше пълен със старателно сгънати пуловери с поло яка и памучни панталони, а третият беше с книгите и играчките на Алфи. Джон работеше усилено като бранд мениджър и графичен дизайнер и малкото му свободно време беше безценно. Независимо дали изпускаше пара на тенискорта или извеждаше Алфи в парка — той гледаше винаги да използва тези моменти.
— Внимавай — предупреди го Анна, посочвайки един дежурен полицай, който вървеше нагоре по Марийн Парейд, като спираше и пишеше глоби на всички, които си бяха спрели колите, за да се порадват на слънчевата морска панорама, без да си платят.
— О, мамка му — изруга Джон, все още с телефона до ухото. — Извинявай — побърза да каже. — Не се отнасяше за теб, Миа. Ще ме глобят. Ще ти се обадя след малко.
Той остави телефона и се обърна към Анна.
— Ти влизай вътре, скъпа, а аз ще дойда при теб с Алфи. Само да намеря къде да паркирам.
След като я целуна бързо, Джон включи отново двигателя на аудито и потегли.
Анна се отправи по пътеката към своя жилищен блок, а после извади телефона си и позвъни на стационарния телефон на баба си Вивиен. Опитваше се да се свърже с нея за трети път тази сутрин и отново чу телефонния секретар.
Поколеба се. Можеше веднага да се отбие до къщата на баба си, която не беше далеч — нагоре по малките улички до тихата, обрамчена с дървета уличка. Тя обаче погледна телефона си — скоро с Джон трябваше да нахранят Алфи. Вивиен винаги можеше да дойде, за да разгледа апартамента някой друг ден — документите бяха подписани и той нямаше къде да избяга.
Отключи вратата и пристъпи във фоайето на жилищния блок, където бяха пощенските кутии на апартаментите. Изкачи се по широкото величествено стълбище, което обгръщаше извивките на сградата. С тъмночервената пътека и лъскавите месингови фитинги, Анна си представяше, че сградата някога е била хотел.
Тя вземаше по две стъпала наведнъж и тук ръстът й малко над 180 сантиметра, който по-скоро й пречеше, когато нещата опираха до срещи, този път определено й осигуряваше предимство. Стигна до третия етаж и отключи вратата на апартамент номер 12. Надниква в антрето с тръпка на очакване и остави сака си на пода. Килимът в голата стая й се стори по-захабен, отколкото го помнеше. Но пък, помисли си тя, влизайки във всекидневната, стаята беше широка и просторна. А каква гледка се откриваше само от еркерните прозорци отпред! Вълните се разбиваха в чакълестия плаж, кучета тичаха нагоре-надолу, а на Брайтънския кей сияеха ярки светлини. Вивиен щеше да го хареса. А Алфи винаги се радваше на Хепбърн.
Извънредната й работа през последните няколко години си заслужаваше усилията, защото сега си имаше свой дом.
Анна видя Джон да крачи по пътеката отпред с Алфи, който щапуркаше до него. Тя отвори едното крило на прозореца и усети студения въздух покрай лицето си.
— Честит нов дом! — провикна се тя. — Качвайте се.
Джон вдигна бутилка шампанско и я размаха тържествено.
— Няма да можеш да ни спреш — извика той със смях.
Анна затвори внимателно прозореца. Нямаше търпение да пие за новия апартамент и да покаже на Алфи къде ще спи, когато го вземат при тях в края на седмицата. Тя прекоси всекидневната и надникна в малката стаичка до банята. Предишните собственици я бяха използвали за кабинет. Сега тя беше празна, но Анна знаеше точно как ще изглежда, след като Джон привърши с декорирането й. Бяха поръчали хубаво дървено легло, шарен шкаф за играчки и гардеробче с животинки по тях, плюс въртележка за тавана и няколко картини за стените. Щеше да стане идеално.
Обърна се и надникна в голямата спалня отсреща. Задъвка възбудено устната си — беше още по-красива, отколкото си я спомняше. Големите прозорци гледаха към общинска градинка и заливаха помещението със светлина. Грижливо реставрираните дъски на пода и оригиналната камина от двайсетте години на миналия век придаваха специфичен облик на стаята, а след като тя постелеше кремавия пухкав килим, тук щеше да стане и уютно.
Утре тя и Джон щяха да се разхождат из собствения си апартамент. Не беше важно кой бе направил депозита. Положението на Джон беше сложно и Анна разбираше това. Две години след развода той и Миа все още не бяха намерили купувач за тристайната им къща, което означаваше, че той не може да й помогне за новия апартамент. С Анна оглеждаха жилищата заедно и още щом стъпиха вътре и двамата се влюбиха в апартамента на Марийн Парейд. Той принадлежеше и на двама им — апартаментът беше тяхното ново начало.